Това беше истина. Карла сама предизвика този критичен момент. Но не си беше представяла, че нещата ще се развият така.
— А ако той откаже?
— Тогава вероятно ще прекараш остатъка от живота си под властта на нацистите.
— По дяволите.
Умислената Карла остана сама в гардеробната. Дори не можеше да се отърве без рискове от фотоапарата. Намираше се в нейния шлифер, а едва ли би могла да го изхвърли в някоя от болничните кофи за смет. Трябваше да излезе от сградата с него в джоба и да се помъчи да открие място, където тайно да се освободи от него.
Ала наистина ли искаше да го направи?
Изглеждаше невероятно Кох — колкото и да бе наивен — да бъде придуман да изнесе тайно екземпляр от плана от Министерството на войната и да го покаже на своята възлюбена. Ако обаче някой беше способен да го убеди, това беше Мод.
Но Карла бе уплашена. Нямаше да има милост за нея, ако я хванеха. Щяха да я арестуват и измъчват. Помисли за Руди Ротман, стенещ от болка заради счупените кости. Спомни си и за своя баща, след като го освободиха — беше пребит толкова жестоко, че умря. Нейното престъпление щеше да е по-тежко от техните и наказанието й щеше да съответства по зверство. Разбира се, щяха да я екзекутират, но след време.
Каза си, че е готова да поеме този риск.
Не можеше да приеме обаче опасността така да допринесе за гибелта на своя брат.
Той беше там, на източния фронт; Йоахим Кох го потвърди. Щеше да е част от операция „Синьо“. Ако Карла дадеше на Съветския съюз възможността да спечели това сражение, Ерик щеше да умре. Тя не би могла да понесе това.
Върна се отново към работата си. Беше разсеяна и направи някои грешки, но за щастие лекарите не забелязаха, а пациентите не можеха да преценят. Когато най-сетне смяната й свърши, Карла си тръгна бързо. Апаратът сякаш прогаряше дрехата й, обаче тя не забеляза безопасно място, където да го изхвърли.
Питаше се откъде ли го е взела Фрида. Приятелката й разполагаше с много пари и лесно би могла да го купи, ала така би й се наложило да измисли някаква история, за да обясни защо й е притрябвала подобна вещ. Най-вероятно го беше получила от русите, преди те да затворят посолството си преди година.
Апаратът още беше в джоба на Карла, когато тя се прибра у дома.
Не се чуваше пианото на горния етаж; урокът на Йоахим беше по-късно днес. Мод седеше до кухненската маса. Когато Карла влезе, майка й засия в усмивка и рече:
— Виж кой е тук!
Ерик.
Карла не можеше да откъсне очи от него. Ерик беше болезнено слаб, но видимо не бе ранен. Униформата му беше мръсна и изпокъсана, ала той беше поизмил лицето и ръцете си. Стана и я прегърна.
Тя също го прегърна силно, без да я е грижа, че ще изцапа безукорната си униформа. Толкова беше слаб, че тя усещаше костите му — ребрата, хълбоците и раменете — под тънката тъкан.
— Засега съм невредим — рече Ерик.
Карла го освободи от прегръдката си и попита:
— Как си?
— По-добре от повечето други.
— Нали не си носил тази тънка униформа през руската зима?
— Откраднах шинел от един убит руснак.
Карла седна. Ада също беше с тях. Ерик продължи:
— Вие бяхте прави. За нацистите, искам да кажа. Прави бяхте.
Карла остана доволна от чутото, обаче не беше съвсем сигурна какво точно има предвид брат й.
— В смисъл?
— Те убиват хора. Ти ми казваше това. Татко също. И мама. Съжалявам, че не ви повярвах. Прости ми, Ада, че не повярвах, че са убили твоя бедничък Курт. Вече знам по-добре.
Това беше голям обрат.
— Какво те промени? — попита Карла.
— Видях да го правят. В Русия. Залавяха всички важни хора в градовете, понеже те би трябвало да са комунисти. Прибираха и евреите. Не само мъжете, а и жените и децата. И старците, които са прекалено слаби да им навредят някак.
Сега по лицето на Ерик се стичаха сълзи.
— Не го правят редовните войници. Има специални групи. Извеждат заловените извън града. Понякога наблизо има кариера или някакъв друг трап. Или карат по-младите да изкопаят голям ров. После…
Задави се, но Карла трябваше да го чуе да казва всичко.
— После какво?
— Убиват по дванадесет човека наведнъж. Шест двойки. Понякога съпрузите слизаха в рова, хванати за ръце. Майките носят бебетата си. Стрелците чакат затворниците да застанат на точното място. После стрелят. — Ерик изтри сълзи с мръсния си ръкав. — Бум.