Никой не дойде да отвори.
Когато кучето спря, за да си поеме дъх, Грег разпозна характерната за празна къща тишина.
На верандата имаше дървена пейка. Грег седна и почака няколко минути. Никой не излезе, а и нямаше дружелюбни съседи, които да му кажат, че Джаки е излязла за малко, за цял ден или за две седмици.
Той измина няколко пресечки, купи си неделното издание На Уошингтън поуст и се върна на пейката да го прочете. През това време кучето продължаваше да лае — знаеше, че той още е там. Беше първи ноември и Грег беше доволен, че е взел зеления шинел и кепето, понеже времето беше мразовито. Във вторник предстояха междинни избори и вестникът предсказваше, че демократите ще паднат заради Пърл Харбър. Нападението над Пърл Харбър беше преобразило Америка и Грег с изненада си даде сметка, че всъщност това стана преди по-малко от година. Днес американци на неговата възраст загиваха на един остров, за който никой не беше и чувал — Гуадалканал.
Грег чу портичката да тропва и вдигна очи.
Отначало Джаки не го забеляза и той имаше малко време да я разгледа. Изглеждаше старомодна и достопочтена в тъмното палто и простата филцова шапка. Носеше в ръка подвързана в черно книга. Ако не я познаваше добре, Грег би помислил, че тя се прибира от черква.
Джаки водеше за ръка момченце в палто от туид и таке.
Детето първо забеляза Грег и каза:
— Виж, мамо! Един войник!
Джаки погледна Грег и рязко закри устата си с длан.
Когато майката и момчето се качиха по стъпалата към входната врата, Грег стана. Дете! Тя го бе пазила в тайна. Това обясняваше защо някога трябваше да се прибира у дома вечер. Грег никога не бе и помислил подобно нещо.
— Казах ти никога да не идваш тук — рече Джаки и вкара ключа в ключалката.
— Исках да ти кажа, че повече не е нужно да се боиш от баща ми. Не знаех, че имаш син.
Джаки и момчето влязоха в къщата. Грег стоеше на прага в очакване. Кучето, немска овчарка, му изръмжа и после вдигна поглед към Джаки за указания. Джаки гневно изгледа Грег — очевидно обмисляше дали да не затръшне вратата под носа му, обаче след малко въздъхна уморено и се обърна. Остави вратата отворена.
Грег влезе и подаде на кучето свитата си в юмрук лява ръка. Кучето внимателно го подуши и даде предварително одобрение. Грег последва Джаки в малка кухничка.
— Днес е денят на Вси светии — каза той. Не беше вярващ, но в училище му бяха втълпили всички християнски празници. — Затова ли сте ходили на черква?
— Ходим всяка неделя — отвърна Джаки.
— Денят е пълен с изненади — промърмори Грег.
Джаки свали палтото на момченцето, сложи го да седне на масата и му наля чаша портокалов сок. Грег седна срещу детето и го попита:
— Как се казваш?
— Джорджи.
Детето отговори тихо, но уверено — не беше срамежливо. Грег се зае да го изучава. Джорджи беше красив като майка си, със същата извита уста, но кожата му бе по-светла — като кафе със сметана — а очите му бяха необикновено зелени. Малко напомни на Грег за неговата полу-сестра Дейзи. В същото време и Джорджи го гледаше настойчиво, почти заплашително.
— На колко години си, Джорджи?
Детето потърси майка си за помощ. Тя изгледа Грег някак особено и каза:
— Той е на шест години.
— На шест! Ти си много голямо момче, нали? Защо…
Удивителна мисъл мина през ума на Грег и той млъкна. Джорджи е роден преди шест години. Грег и Джаки бяха любовници преди седем години. Сърцето му прескочи.
Той се втренчи в Джаки.
— Със сигурност не.
Тя обаче кимна.
— Роден е през тридесет и шеста — подчерта Грег.
— През май. Осем месеца и половина, след като си тръгнах от онзи апартамент в Бъфало.
— Баща ми знае ли?
— Не, по дяволите. Това би му дало още по-голяма власт над мен.
Враждебността й бе изчезнала. Сега тя просто изглеждаше крехка. В очите й Грег прочете молба, но не можа да разбере за какво.
Погледна по-иначе Джорджи — светлата кожа, зелените очи, странната прилика с Дейзи. „Мой ли си?“, питаше се той. „Може ли да е истина?“
Ала знаеше, че е истина.
Непознати чувства изпълниха сърцето му. Внезапно Джорджи се видя ужасно уязвим, безпомощен младенец в жестокия свят и Грег изпита потребност да се грижи за него, да се постарае детето никога да не пострада. Прииска му се да го прегърне, но предположи, че така може да го уплаши, и се въздържа.