Джорджи остави чашата със сок. Слезе от столчето, заобиколи масата и застана близо до Грег. Погледна го прямо и попита:
— А ти кой си?
„Можеш да разчиташ на едно дете да ти зададе най-трудния въпрос“, помисли Грег. И какво можеше да отговори? Истината би се оказала твърде много за шестгодишно момче. „Аз съм само бивш приятел на майка ти“, каза си той, „просто минавах край вашата врата и реших да се отбия да кажа «здрасти». Не съм някой специален човек. Може да се видим пак, но по-вероятно няма да стане.“
Грег погледна Джаки и видя как умолителното изражение става по-настойчиво. Разбра какво мисли тя — отчаяно се бои той да не отхвърли Джорджи.
— Виж сега — каза Грег и взе детето на коленете си, — защо не ми казваш чичо Грег?
IV
Грег трепереше от студ в неотопляваната галерия на един корт за скуош. Тук, под западната трибуна на неизползвания стадион в края на кампуса на Чикагския университет, Ферми и Силард бяха изградили своя атомен реактор. Грег бе впечатлен и уплашен.
Реакторът представляваше куб от сиви тухли, висок почти до тавана на корта, и се издигаше край далечната стена, която още беше нашарена на точки от стотиците удари с топката за скуош. Реакторът струваше един милион долара и можеше да вдигне във въздуха целия град.
От графита се правеха моливи, така че мърляв прах покриваме пода и стените. Всички, които бяха прекарали известно време тук, имаха черни лица като въглекопачи. Нито една чиста лабораторна престилка.
Графитът не беше експлозив — обратното, той трябваше да потиска радиоактивността. Но някои от тухлите бяха пробити и дупчиците бяха натъпкани с ураниев оксид. Това вещество излъчваше неутроните. През реактора минаваха десет канала за контролните пръти. Това бяха тринадесет парчета кадмий, метал който поглъщаше неутроните по-жадно и от графита. Сега прътите поддържаха всичко в пълно спокойствие. Изтеглеха ли ги от реактора, забавната част щеше да започне.
Уранът вече излъчваше своята смъртоносна радиация, но графитът и кадмият я поглъщаха. Броячите, които я отчитаха, тракаха злокобно, докато рекордерът милостиво мълчеше. Редицата измервателни уреди до Грег в галерията бяха единственият източник на топлина.
Грег пристигна в Чикаго в сряда, втори декември. Студът хапеше и беше ветровито. Днес за пръв път реакторът щеше да започне нормална работа. Грег присъстваше, за да наблюдава експеримента от името на своя началник, генерал Гроувс. На всички, които се интересуваха, той весело намекваше, че генералът се бои от експлозия и праща Грег да поеме риска вместо него. Всъщност мисията му беше по-потайна. Трябваше да направи първоначална оценка на учените, за да се определи кой представлява опасност за сигурността.
А сигурността в проекта „Манхатън“ беше кошмарна. Най-добрите учени бяха чужденци. Повечето от останалите бяха с леви убеждения — или те самите бяха комунисти, или бяха либерали с приятели комунисти. Ако уволняха всички подозрителни, в проекта почти нямаше да останат учени. Затова Грег се мъчеше да разбере кои са най-рискови.
Енрико Ферми беше на четиридесетина години. Дребен оплешивяващ мъж с дълъг нос. Усмихваше се мило, докато надзираваше страховития експеримент. Беше елегантно облечен в костюм от три части. Сутринта вече беше към средата си, когато Ферми нареди изпитанието да започне.
Инструктира един техник да изтегли от реактора всички пръти без един.
— Какво? Всички едновременно ли? — възкликна Грег. Това му се стори опасно и необмислено.
Застаналият до него изследовател, Барни Мак Хю, отговори:
— Снощи го направихме. Работи.
— Радвам се да го чуя.
Брадатият и закръглен Мак Хю беше далеч назад в списъка на заподозрените на Грег. Беше американец, не се интересуваше от политика. Единствената черна точка беше съпругата му — британка. Лош знак, но сам по себе си не доказва измяна.
Грег допускаше, че прътите се вкарват и изкарват от реактора посредством някакъв сложен механизъм, но се оказа по-просто. Техникът подпря една стълба на реактора, покатери се до средата и извади прътите.
Мак Хю свойски заговори:
— Първоначално смятахме да направим това в гората Аргън.