— Къде се намира?
— На двадесет мили южно от града. Доста изолирано. По-малко жертви.
Грег потръпна.
— И защо се отказахте и решихте да задействате реактора тук, на „Петдесет и седма улица“?
— Наетите от нас строители започнаха стачка и се наложи да строим тая проклетия сами, а не можехме да се отдалечаваме прекалено от лабораториите.
— Така сте поели риска да изтребите цялото население на Чикаго.
— Не мислим, че това ще стане.
И Грег беше на същото мнение, но днес, когато стоеше на няколко стъпки от реактора, вече не се чувстваше толкова уверен.
Ферми сравняваше данните от мониторите с предварително подготвените от него изчисления за нивото на радиацията на всеки етап от експеримента. Очевидно първият етап вървеше по план, понеже той нареди и последния прът да бъде изтеглен наполовина.
Имаше и известни предпазни мерки. Един прът беше окачен под такъв ъгъл, че автоматично да влезе в реактора, ако радиацията се повиши прекомерно. В случай че това не свърши работа, друг такъв прът беше привързан за парапета на галерията с въже. До него с брадва в ръка стоеше някакъв млад физик, готов да съсече въжето при нужда. Младият човек явно се чувстваше малко глупаво. Накрая, трима други учени, известни като „отрядът самоубийци“, бяха разположени високо под покрива, на платформата на елеватор, използван по време на строителството. Те държаха големи съдове с кадмиев сулфат, които да изсипят върху реактора, все едно гасят огън.
Грег знаеше, че генерирането на неутроните се умножава за хилядни части от секундата. Ферми обаче твърдеше, че на някои неутрони им е нужно повече време, вероятно няколко секунди. Ако Ферми бе прав, нямаше да има проблеми. Грешеше ли обаче, „самоубийците“ и младежът с брадвата щяха да се изпарят, преди да успеят да мигнат.
Грег чу как тиктакането се ускорява. Притеснено погледна Ферми, който пресмяташе нещо на логаритмичната линийка. Изглеждаше доволен. „Все едно“, рече си Грег, „ако работите се оплескат, навярно това ще стане толкова бързо, че нищо няма да разберем.“
Тиктакането стана равномерно. Ферми се усмихна и нареди прътът да се изтегли с още шест инча.
Прииждаха още учени. Катереха се по стъпалата към галерията в тежките си зимни дрехи — палта и шапки, шалове и ръкавици, подходящи за чикагската зима. Грег се отврати от липсата на мерки за сигурност. Никой не проверяваше документите. Всеки от присъстващите можеше да е японски шпионин.
Грег разпозна великия Лео Силард, висок и масивен, с обло лице и гъста къдрава коса. Лео Силард бе идеалист, който си въобразяваше, че ядрената енергия ще освободи човешкия род от тегобите на труда. Беше влязъл в екипа, разработващ атомната бомба, с натежало сърце.
Още шест инча и ново ускоряване на тиктакането на броячите.
Грег погледна часовника си. Единадесет и половина.
Изведнъж се разнесе силен трясък. Всички подскочиха. Мак Хю изруга.
— Какво става? — обади се Грег.
— А, разбрах — отговори Мак Хю. — Нивото на радиацията активира обезопасителния механизъм и той спусна пръта. Това е всичко.
Ферми обяви с тежкия си италиански акцент:
— Гладен съм. Хайде да обядваме.
Как можеха да мислят за храна? Обаче никой не възрази.
— Никога не знаеш колко може да продължи даден експеримент — обясни Мак Хю. — Може да се проточи и цял ден. Най добре да ядеш, когато можеш.
Грег беше готов да изкрещи.
Прътите бяха върнати в реактора и наместени. Всички хора излязоха.
Повечето се отправиха към университетския стол. Грег получи печен сандвич със сирене и седна до един мрачен физик на име Вилхелм Фрунце. Повечето учени се обличаха зле, ала Фрунце беше направо плачевен в зеления си костюм, поръбен с жълт велур на илиците, яката, лактите и капаците на джобовете. Той заемаше високо място в списъка на заподозрените. Беше германец, напуснал страната и заминал за Лондон в средата на тридесетте години. Беше противник на нацистите, обаче не бе комунист, а социалдемократ. Съпругата му беше американка, художничка. Докато разговаряха по време на обеда, Грег не откри основания за подозрение — Фрунце изглежда харесваше живота в Америка и не се интересуваше почти от нищо извън работата си. Но човек никога не можеше да е сигурен кому са верни чужденците в крайна сметка.
След обеда Грег стоеше в западналия стадион, гледаше хилядите празни зрителски места и мислеше за Джорджи. Не беше казал на никого, че има син. Дори и на Маргарет Каудри, с която напоследък бяха в приятни плътски отношения. Ала гореше от желание да сподели с майка си. Чувстваше се горд, без да има причина за това — не беше допринесъл за раждането на Джорджи, само беше правил любов с Джаки, което бе може би най-лесното нещо в живота му. Чувстваше се най-вече развълнуван. Предстоеше му някакво приключение. Джорджи щеше да порасне, да се учи, да се променя и един ден да стане мъж, а Грег щеше да е там, да го наблюдава и да се диви.