Учените се събраха отново в два часа. Сега в галерията с измервателните уреди бяха струпани около четиридесет души. Експериментът беше старателно подновен от фазата, в която бе прекъснат, а Ферми непрестанно проверяваше апаратурата. После той нареди:
— Този път изтеглете прътите на дванадесет инча.
Тиктакането се ускори. Грег чакаше изравняването, но то така и не дойде. Вместо това тиктакането ставаше все по-бързо и по-бързо и се превърна в непрестанен рев.
Грег осъзна, че радиацията е по-висока, отколкото уредите могат да отчетат. В този момент той забеляза, че вниманието на всички е приковано върху рекордера. Скалата му беше подвижна и се променяше с всяко повишаване на нивото на радиацията.
Ферми вдигна ръка. Всички млъкнаха.
— Реакторът работи — каза той. Усмихна се и не направи нищо повече.
Грег искаше да изкрещи „Изключете тогава проклетото нещо!“ Но Ферми продължи да мълчи и нищо да не прави. Само наблюдаваше писеца на рекордера. Авторитетът му беше такъв, че никой не му възрази. Ферми остави реактора да работи минута, после още една.
— Иисусе Христе — продума Мак Хю.
Грег не искаше да умре. Искаше да стане сенатор. Искаше отново да спи с Маргарет. Искаше да види как Джорджи постъпва в колеж. „Още не съм изживял и половината от живота си“, помисли той.
Най-сетне Ферми нареди да върнат прътите на място.
Шумът от броячите отново се превърна в тиктакане, което постепенно се забави и спря.
Грег задиша нормално.
Мак Хю ликуваше:
— Доказахме го! Верижната реакция съществува!
— И по-важното е, че тя е контролируема — обади се Грег.
— Да, предполагам, че от практическа гледна точка това е по-важно.
Грег се усмихна. Още от Харвард той знаеше, че учените са си такива — за тях теорията беше реалност, а истинският свят беше някакъв нескопосан модел.
Отнякъде измъкнаха бутилка италианско вино в сламена кошница и няколко картонени чаши. Всички учени пийнаха по мъничко. Ето още една причина Грег да не стане учен — те не умееха да се забавляват.
Някой помоли Ферми да се подпише върху кошницата; после и всички останали се подписаха.
Техниците угасиха мониторите. Всички започнаха бавно да се изнасят. Грег остана да наблюдава. По някое време се оказа в галерията само с Ферми и Силард. Видя как двамата титани си стискат ръцете. Силард беше едър и кръглолик; Ферми — дребен и тънък. За миг Грег доста неуместно ги оприличи на Лаурел и Харди.
После чу как Силард казва:
— Приятелю, мисля, че това е черен ден в историята на човешкия род.
„Какво, по дяволите, има предвид пък сега“, учуди се Грег.
V
Грег искаше неговите родители да приемат Джорджи.
Нямаше да е лесно. Несъмнено те щяха да се нервират, когато им кажеше, че имат внук, който е бил укриван от тях в продължение на шест години. Може би щяха да се ядосат. Да погледнат с презрение на Джаки. „Нямаха право да заемат морализаторски пози“, помисли с ирония Грег — той самият бе техен незаконен син. Но хората не бяха рационални.
Не беше сигурен какво значение има, че Джорджи е чернокож. Родителите на Грег не се интересуваха от расата и никога не говореха злостно за чернилки или негра, както правеха други хора от тяхното поколение. Но можеха да се променят, когато научеха, че в семейството им има негър.
Грег предположи, че ще му е по-трудно да съобщи на Лев, затова първо сподели с майка си.
По Коледа получи няколко дни отпуск и отиде в дома й в Бъфало. Марга имаше просторен апартамент в най-красивото здание в града. През повечето време живееше сама, обаче имаше готвачка, две прислужници и шофьор. Сейфът й беше пълен с бижута, гардеробът й бе с размерите на двуместен гараж. Но нямаше съпруг.
Лев бе в града, но по традиция посрещаше Коледа с Олга. Технически още беше женен за нея, макар от години да не беше нощувал в нейната къща. Доколкото Грег знаеше, Олга и Лев се ненавиждаха, ала по някаква причина се срещаха веднъж годишно.