Пътят стана по-равен и се разшири в малко сечище. Изведнъж отекна силен глас.
— Стой! — извика някой на френски със силен немски акцент.
Иззад една скала се показаха двама немски войници. Бяха въоръжени със стандартни Маузери, всеки с по пет патрона.
Лойд инстинктивно докосна своя деветмилиметров Люгер в джоба на палтото.
Бягството от континентална Европа беше станало трудно, а работата на Лойд — още по-опасна. В края на предходната година германците бяха окупирали южната половина на Франция, игнорирайки с презрение слабото правителство във Виши. По протежение на цялата граница с Испания беше установена забранена зона с дълбочина десет мили. Лойд и групата му в момента се намираха в тази забранена зона.
Тереза се обърна към войниците на френски.
— Добро утро, господа. Всичко наред ли е?
Лойд я познаваше добре и долавяше потрепването в гласа й, породено от уплахата. Надяваше се да остане недоловимо за стражите.
В редовете на френската полиция имаше мнозина фашисти и някой и друг комунист, обаче всички бяха лениви и не искаха да преследват бегълци из заснежените проходи в Пиренеите. Германците обаче искаха. Настаниха отряди в пограничните градове и започнаха да патрулират по планинските пътища и пътеки, които Лойд и Тереза използваха. Окупаторите не бяха елитни войски — такива се сражаваха в Русия, където наскоро бяха отстъпили Сталинград след продължителни и кръвопролитни сражения. Мнозина от германците във Франция бяха старци, момчета или някои от по-леко ранените. Ала това като че ги правеше по-решени да се докажат. За разлика от французите, те рядко си затваряха очите.
Сега по-възрастният от двамата войници, болезнено слаб мъж със сиви мустаци, се обърна към Тереза:
— Къде отивате?
— В село Ламон. Носим зеленчуци за Вас и Вашите другари.
Въпросният германски отряд се беше настанил в едно отдалечено планинско село, прогонвайки местните хора. После новодошлите си бяха дали сметка, че снабдяването на такова място е много трудно. Тереза имаше гениалното хрумване да се заеме да носи храна за германските войници — с прилична печалба при това — и по този начин да се сдобие с разрешение за влизане в забранената зона.
Мършавият войник огледа подозрително мъжете с раниците.
— И всичко това е за германските войници?
— Надявам се — отвърна Тереза. — Тук горе няма на кого друг да продаваме.
Тя извади лист хартия от джоба си.
— Ето ордер, подписан от Вашия сержант Айзенщайн.
Войникът внимателно прочете документа и го върна. После огледа подполковник Уил Донъли, як американски пилот, и попита:
— Той французин ли е?
Лойд положи ръка върху пистолета си.
Външният вид на бегълците беше проблем. Местните хора, французи и испанци, обикновено бяха дребни и мургави. И всички бяха слаби. Лойд и Тереза изглеждаха така, също и чехът и цигуларката. Британците обаче бяха бели и светлокоси, а американците — едри.
— Гийом е родом от Нормандия. Всичкото това масло… — обясни Тереза.
По-младият германец, блед момък с очилца, се усмихна на Тереза. Лесно беше да й се усмихне човек.
— Имате ли вино? — попита той.
— Разбира се.
Двамата войници видимо се оживиха.
— Искате ли вино сега? — предложи Тереза.
— На слънце човек ожаднява — отвърна старият.
Лойд отвори дисагите на едното конче, извади четири бутилки русийонско бяло вино и ги даде на войниците. Всеки взе по две. Начаса всички започнаха да се усмихват и да се здрависват. Старият войник каза:
— Продължавайте по пътя си, приятели.
Бегълците тръгнаха. Всъщност Лойд не очакваше затруднения, но човек никога не можеше да е сигурен. Затова той с облекчение се отдалечи от патрула.
Отне им още два часа да се доберат до Ламон. Крайно бедното селце — няколко къщурки и празни кошари — беше кацнало в края на високо поле. Пролетната трева едва се показваше. На Лойд му беше жал за селяните, които притежаваха толкова малко, а сега и то им беше отнето.
Бегълците влязоха в центъра на селото и с радост снеха товара си. Наобиколиха ги германски войници.
„Това е най-опасният момент“, рече си Лойд.