Сержант Айзенщайн командваше взвод от петнадесет-двадесет човека. Всички се включиха в разтоварването на стоките — хляб, наденици, прясна риба, кондензирано мляко, консерви. Войниците се радваха и на храната, и на възможността да видят нови лица. Бодро се опитаха да въвлекат „благодетелите“ си в разговор.
Бегълците трябваше да говорят възможно най-малко. Това беше моментът, когато най-лесно можеха да се издадат с някоя грешка. Имаше германци, които владееха френски достатъчно добре, та да могат да различат британски или американски акцент. Дори и хора с приемливо произношение като Тереза и Лойд можеха да се разкрият с някоя граматическа грешка. Лесно беше да се каже sur le table наместо sur la table, но французин никога не би направил подобна грешка.
Затова двамата истински французи в групата се заеха да проявяват словоохотливост. Винаги, когато някой от войниците се обърнеше към бегълците, французите се намесваха в разговора.
Тереза представи сметката на сержанта. Той дълго проверява числата, после отброи парите.
Най-сетне групата можа да потегли — с празни раници и леко сърце.
Спуснаха се по склона около половин миля, после се разделиха. Тереза продължи надолу с французите и кончетата. Лойд и бегълците тръгнаха нагоре.
Германските стражи на сечището навярно щяха да са прекалено пияни, та да забележат, че слизат по-малко хора, отколкото се качиха към селото. Но ако почнеха да задават въпроси, Тереза щеше да обясни, че някой е подхванал игра на карти с войниците и ще се върне по-късно. После пазачите щяха да се сменят и дирите на бегълците да се загубят.
Лойд накара групата да върви два часа, после даде десетминутна почивка. Всички получиха бутилки вода и пакети сушени смокини за подсилване. Не беше препоръчително бегълците да носят каквото и да е друго. Лойд знаеше от опит, че ценени от притежателите си вещи като книги, сребърни прибори, украшения и грамофонни плочи ставаха прекалено тежки и се озоваваха захвърлени в някоя заснежена клисура много преди пътниците с разранени нозе да преминат през планинския проход.
Това беше трудната част. Отсега нататък щеше да става само по-тъмно, по-студено и по-каменисто.
Когато се спусна нощта, бегълците продължиха да вървят. Беше опасно да им се разрешава да заспят — можеха да умрат от измръзване. Бяха уморени и се хлъзгаха и препъваха по заскрежените скали. Скоростта им неизбежно намаля. Лойд не можеше да допусне линията им да се разтегли — изоставащите можеха да се заблудят, а имаше предостатъчно дерета, в които по-невнимателните пътници да пропаднат. Но досега Лойд не беше загубил нито един човек.
Много от бегълците бяха офицери и това беше моментът от бягството, когато някои от тях се противяха на Лойд, който им нареждаше да не спират да се движат. За по-голям авторитет той бе повишен в майорски чин.
Посред нощ, когато духът на бегълците бе стигнал дъното, Лойд обяви:
— Вече сте в неутрална Испания!
Всички нададоха дрезгави радостни викове. Всъщност Лойд нямаше представа къде точно се намира границата и винаги правеше това съобщение, когато преценеше, че бегълците най-много се нуждаеха от насърчение.
Когато се зазори, духът на групата отново се повиши. Оставаше им още път, но вече се спускаха и вкочанените им крайници постепенно се сгряха.
По изгрев подминаха някакъв градец със сивкава черква, издигнат на един хълм. Точно след него стигнаха до голяма плевня край пътя. В плевнята имаше зелен камион Форд с покрита с мърляв брезент каросерия. Беше достатъчно голям за цялата група. Зад волана беше капитан Силва, британец с испански корени, на средна възраст. Той работеше с Лойд.
За изненада на Лойд тук беше и майор Лаутър, който водеше обучението на разузнавачите в Тай Гуин. Той се отнасяше презрително към приятелството на Лойд с Дейзи. Или просто завиждаше.
Лойд знаеше, че Лаути е назначен в британското посолство в Мадрид и допускаше, че работи за МИ6, секретната разузнавателна служба. Ала не очакваше да се срещнат толкова далеч от столицата.
Лаутър беше облечен в скъп бял фланелен костюм, вече омачкан и зацапан. Стоеше до камиона със собственическо изражение.
— Аз поемам оттук, Уилямс — заяви той и огледа бегълците. — Кой от вас е Уотърмил?
Уотърмил можеше да е както истинско име, така и код.
Тайнственият англичанин пристъпи напред и се здрависа с Лаутър.
— Аз съм майор Лаутър. Ще Ви отведа право в Мадрид.