Лекарският кабинет се намираше на улица „Харли“, недалеч от дома им, но в не толкова престижен квартал. Прегледът се стори на Дейзи неприятен. Лекарят бе мъж. Мърмореше за десетминутното й закъснение. Зададе множество въпроси за общото й здравословно състояние, за цикъла й, за „отношенията“ със съпруга й, както се изрази. През това време не я гледаше, а си водеше бележки. После вкара във вагината й разни студени метални инструменти.
— Няма защо да се тревожите — рече. — Правя това всеки ден.
После се ухили с усмивка, която говореше тъкмо обратното.
Когато излезе от кабинета, Дейзи почти очакваше Бой да се откаже от сделката и да не се прегледа. Той беше раздразнен, но влезе.
Докато го чакаше, Дейзи препрочете писмото от своя полу-брат Грег. Грег беше узнал, че е баща — имал дете от едно чернокожо момиче, с което имал връзка, когато бил на петнадесет години. За удивление на Дейзи, такъв донжуан като Грег бе развълнуван от бащинството и държеше да е част от живота на детето, макар и по-скоро като чичо, а не като баща. Още по-голямата изненада бе че Лев се запознал с внука си и обявил, че той е умно дете.
„Каква ирония“, каза си Дейзи. „Грег има син, въпреки че никога не е искал това. А Бой, който така отчаяно иска син, няма.“
Бой излезе от кабинета след един час. Лекарят обеща да им представи резултатите след седмица. Тръгнаха си в дванадесет часа.
— След това нещо имам нужда от питие — каза Бой.
— Аз също — отговори Дейзи.
Огледаха редиците еднакви къщи нагоре и надолу по улицата.
— Проклетият квартал е същинска пустиня. Нито една кръчма, докъдето поглед стига.
— Няма да ходя в кръчма — отговори Дейзи. — Искам мартини, а по кръчмите не знаят как да го приготвят.
Говореше от опит. Беше си поръчала сухо мартини в „Кралската глава“ в Челси и получи чаша противно топъл вермут.
— Заведи ме в „Кларидж“, ако обичаш. На пет минути оттук.
— Адски добра идея.
Барът на хотел „Кларидж“ беше пълен с техни познати. Бяха наложени военновременни ограничения за храната, която ресторантът на хотела можеше да продава, обаче от управата бяха открили пролука — нямаше ограничения за безплатна храна, затова бяха отворили безплатен бюфет и бяха запазили обичайните си високи цени на напитките.
Дейзи и Бой се разположиха в разкошното заведение в стил ар деко и отпиваха от съвършено приготвените коктейли. Дейзи започваше да се чувства по-добре.
— Докторът ме попита дали съм боледувал от заушка — каза Бой.
— Боледувал си.
От заушка боледуваха главно децата, обаче Бой се беше заразил преди няколко години. За кратко беше разквартируван у един викарий в Източна Англия и се зарази от тримата му малки сина. Беше доста болезнено.
— Каза ли ти защо пита?
— Не. Знаеш ги докторите. Никога нищо не ти обясняват.
На Дейзи й мина през ум, че вече не е така безгрижна, както беше някога. Навремето не би се тревожила толкова за брака си. Харесваше думите на Скарлет О’Хара от „Отнесени от вихъра“ — „Ще мисля за това утре“. Вече не бе така. Може би съзряваше.
Бой тъкмо поръчваше второто питие, когато Дейзи видя маркиз Лаутър да влиза в бара. Униформата му беше омачкана и мръсна.
Дейзи не го харесваше. Откак се досети за връзката й с Лойд, Лаутър се отнасяше с нея с някаква мазна фамилиарност, като че имат обща тайна, която ги прави близки.
Сега Лаутър седна неканен на тяхната маса, тръскайки пепел от пурата върху панталоните си, и поръча коктейл „Манхатън“.
Дейзи веднага разбра, че замисля нещо коварно. В погледа му имаше злобен копнеж, който не можеше да се обясни само с очакването на добро питие.
— Не съм те виждал от година — година и нещо, Лаути. Къде беше? — попита Бой.
— В Мадрид. Не мога да говоря много за това. Шшт, нали разбираш. Ами ти?
— Предимно обучавам пилоти. Напоследък, откак започнахме бомбардировките над Германия, сам летях в няколко мисии.
— И това е веселба. Да дадем на германците от собственото им лекарство.
— Може и така да се каже, обаче летците много мърморят.
— Така ли? Защо?
— Защото всички приказки за военните цели са пълна глупост. Няма смисъл да бомбардираме германските фабрики, понеже те просто ги строят наново. Затова се целим в работническите квартали. Не могат да заменят работниците толкова бързо.