Лаутър изглеждаше потресен.
— Това означава, че нашата политика е да избиваме цивилните.
— Именно.
— Но правителството ни уверява…
— Правителството лъже — заяви Бой. — И екипажите на бомбардировачите знаят това. На мнозина от тях не им пука, разбира се обаче други се чувстват зле. Те вярват, че ако постъпваме правилно, трябва да кажем това, а ако постъпваме погрешно, трябва да престанем.
Лаутър изглеждаше смутен.
— Не съм сигурен можем ли да говорим по този начин тук.
— Май си прав — отвърна Бой.
Питиетата пристигнаха и Лаутър се обърна към Дейзи.
— А малката женичка? Трябва да имаш някаква военновременна работа. Дяволът намира работа на ленивия, както се казва.
Дейзи отговори неутрално и сухо:
— След края на блица няма нужда от жени-шофьори на линейки, затова работя за американския Червен кръст. Имаме офис на „Пал Мал“. Правим каквото можем, за да помогнем на американските военнослужещи тук.
— Имат нужда от малко дамска компания, а?
— Преди всичко ги измъчва носталгията. Приятно им е да чуят американски акцент.
Лаути се подсмихна похотливо.
— Допускам, че те бива да ги утешаваш.
— Правя каквото мога.
— Обзалагам се, че е така.
Бой се намеси:
— Лаути, слушай, да не си малко нещо подпийнал? Нали разбираш, че подобни приказки са признак на много слаба форма.
Лицето на Лаутър стана злобно.
— О, я стига, Бой. Не ми казвай, че не знаеш. Ти какво, да не си сляп?
— Заведи ме у дома, ако обичаш, Бой — каза Дейзи.
Бой не й обърна внимание и попита Лаутър:
— Какво, по дяволите, имаш предвид?
— Питай я за Лойд Уилямс.
— Кой пък е това?
— Прибирам се сама, ако ти не ме отведеш — обади се Дейзи.
— Познаваш ли някой си Лойд Уилямс, Дейзи?
„Той ти е брат“, помисли тя и изпита силното желание да разкрие тайната — като удар под пояса, обаче устоя на изкушението.
— Познаваш го — обясни Дейзи. — Били сте заедно в Кембридж. Преди години ни заведе в един мюзикхол в Ийст Енд.
— О! — възкликна Бой и си спомни. После удивен се обърна към Лаутър:
— С него?
За Бой беше трудно да си представи, че човек като Лойд му е съперник. С все по-невярващ глас той додаде:
— Човек, който не може да си позволи дори официален костюм?
Лаутър заразказва:
— Преди три години той беше в моя курс по разузнаване в Тай Гуин. Тогава Дейзи живееше там. Ти рискуваше живота си в твоя Хокър Хърикейн над Франция по онова време, май си спомням. А тя се задяваше с оная уелска невестулка — в къщата на твоето семейство!
Бой поаленя.
— За Бога, Лаути, ако си измисляш, ще те смажа от бой.
— Питай жена си! — отвърна Лаутър и се захили самоуверено.
Бой се обърна към Дейзи.
Тя не беше спала с Лойд в Тай Гуин. А в собственото му легло в къщата на майка му. Но не можеше да обясни това на мъжа си в присъствието на Лаутър. Бездруго беше само подробност. Обвинението в изневяра беше истинско и тя нямаше намерение да отрича. Тайната беше разкрита. Сега искаше просто да запази малко достойнство.
— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Но не и пред този нахилен мърляч.
— Значи не отричаш? — изумено повиши глас съпругът й.
Хората на съседната маса се заозъртаха неловко, после се съсредоточиха върху напитките си.
— Отказвам да бъда подлагана на кръстосан разпит в бара на хотел „Кларидж“ — повиши на свой ред тон и Дейзи.
— Тоест признаваш? — викна Бой.
Помещението утихна.
Дейзи се изправи.
— Не признавам и не отричам каквото и да е тук. Ще ти кажа всичко насаме, у дома, където цивилизованите семейства обсъждат подобни въпроси.
— Боже мой, ти си го направила, спала си с него! — изрева Бой.
Дори келнерите бяха спрели да работят и наблюдаваха караницата.
Дейзи тръгна към вратата.
— Уличница! — кресна Бой.
Е, Дейзи не смяташе да се оттегли точно сега. Обърна се към него:
— Ти, разбира се, познаваш уличниците. Имах нещастието да се запозная с две от твоите, помниш ли?
Тя огледа бара и с презрение продължи:
— Джоуни и Пърл. Колко съпруги биха търпели това?
И си тръгна, преди той да успее да отговори.