Влезе в едно от чакащите отпред таксита. Докато потегляха видя, че Бой излиза от хотела и се качва на следващата кола.
Тя каза адреса си на шофьора.
Изпитваше някакво облекчение, че истината излезе наяве. Ала в същото време се чувстваше ужасно тъжна. Знаеше, че нещо е свършило.
Къщата беше само на четвърт миля от хотела. Когато пристигна, таксито на Бой спря зад нейното.
Бой я последва във фоайето.
Дейзи осъзна, че не може да остане тук с него. Край. Никога повече нямаше да сподели дома или постелята му.
— Донесете ми куфар, ако обичате — обърна се тя към иконома.
— Веднага, милейди.
Дейзи се огледа. Къщата беше от осемнадесети век, със съвършени пропорции и елегантно извито стълбище. Всъщност, тя не съжаляваше, че си тръгва.
— Къде отиваш?
— В хотел, предполагам. Най-вероятно не в „Кларидж“.
— За да се срещнеш с любовника си!
— Не, той е извън страната. Но да, обичам го. Съжалявам, Бой. Ти нямаш право да ме осъждаш — твоите провинения са по-тежки — но аз сама се осъждам.
— Това е — отвърна той. — Ще се разведа с теб.
Дейзи осъзна, че беше чакала тези думи. Сега те бяха изречени и всичко свърши. В този момент започна новият й живот.
Тя въздъхна.
— Слава Богу.
III
Дейзи нае апартамент на „Пикадили“. Жилището имаше голяма баня в американски стил, с душ. Имаше и две отделни тоалетни, едната за гости — неуместна екстравагантност в очите на повечето англичани.
За щастие, парите не бяха проблем за Дейзи. Дядо й, Вялов, я беше оставил богата и тя контролираше средствата си от двадесет и първата си година насам. При това цялото й богатство беше в американски долари.
Трудно беше да се намерят нови мебели, затова Дейзи накупи антики, каквито имаше в изобилие и на ниска цена. Украси стените с модерни картини, за да придаде на жилището ведър и младежки вид. Нае перачка и чистачка и установи, че е лесно да се поддържа домакинството без иконом и готвачка, особено в отсъствието на съпруг, който има нужда от глезене.
Прислугата от дома на „Мейфеър“ опакова всичките й дрехи и ги прати в новия й дом във фургон. Дейзи и перачката прекараха цял следобед в отваряне на кутии и подреждане.
Дейзи се чувстваше едновременно унизена и освободена. Направи равносметка и установи, че така й е по-добре. Раната от отхвърлянето щеше да заздравее и тя щеше да се освободи от Бой завинаги.
Измина седмица и Дейзи се запита какви ли са резултатите от медицинските изследвания. Докторът би трябвало да ги е съобщил на Бой, разбира се, в качеството му на съпруг. Дейзи не искаше да го пита, пък и бездруго това вече й се струваше маловажно. Така че забрави.
Наслаждаваше се на създаването на новия си дом. В продължение на няколко седмици беше прекалено заета за светски контакти. Когато подреди апартамента, реши да се види с всички приятели, на които не беше обръщала внимание.
Дейзи имаше много приятели в Лондон. Живееше тук вече седем години. През последните четири Бой по-често отсъстваше и тя ходеше на партита и балове сама, затова реши, че липсата на съпруг няма да се отрази особено на начина й на живот. Несъмнено семейство Фицхърбърт щеше да я заличи от всички свои покани. Но в лондонското общество имаше и други хора.
Тя накупи много уиски, джин и шампанско, като първо събра малкото налично количество в легална продажба в града, а останалото набави на черния пазар. После разпрати покани за тържество по повод настаняването в новия апартамент.
Отговорите се появиха със зловеща точност — всички отказваха.
Разплакана, Дейзи позвъни на Ева Мъри.
— Защо никой не иска да дойде на моето парти? — изхлипа тя.
След десет минути Ева беше на вратата.
Пристигна с три деца и бавачка. Джейми беше на шест годинки, Ана на четири, а Карън — на две.
Дейзи разведе Ева из жилището, после поръча чай, докато Джейми преобразуваше дивана в танк. Танкисти бяха двете му сестрички.
На своя английски с немски, американски и шотландски акцент Ева обясни:
— Дейзи, скъпа, това не е Рим.
— Знам, знам. Наистина ли ти е удобно?
Ева беше в напреднала бременност.
— Имаш ли нещо против да си вдигна краката?
— Не, разбира се — отговори Дейзи и донесе възглавница.
— Лондонското общество е достопочтено — продължи Ева. — Не мисли, че го одобрявам. Мен често не ме приемат, а бедният Джими понякога търпи подигравки, задето се е оженил за германска полу-еврейка.