— Ужасно.
— Не го пожелавам никому, по каквато и да било причина.
— Понякога мразя британците.
— Забравяш какви са американците. Не помниш ли как ми обясняваше, че всички момичета в Бъфало са снобки?
— Колко отдавна ми се струва — отвърна Дейзи през смях.
— Ти си напуснала съпруга си и то по несъмнено зрелищен начин — обсипвайки го с обиди в бара на „Кларидж“.
— При това бях само на едно мартини!
— Ще ми се да бях там! — заяви Ева с усмивка.
— А на мен ми се ще да не бях.
— Няма нужда да казвам, че през последните три седмици в лондонското общество почти не се говори за друго.
— Струва ми се, че трябваше да очаквам това.
— Опасявам се, че сега всеки, който приеме твоите покани, ще изглежда привърженик на прелюбодеянието и развода. Дори и на мен не би ми се искало свекърва ми да разбере, че съм дошла на чай при тебе.
— Такава несправедливост! Бой първи изневери!
— Ти да не би да мислеше, че отношението към жените е същото?
Дейзи си спомни, че Ева има много повече основания за тревоги от хорския снобизъм. Семейството й все още се намираше в нацистка Германия. Фиц беше направил допитване чрез швейцарското посолство и научи, че бащата на Ева е в концентрационен лагер, а брат й е бит от полицията и ръцете му са счупени.
— Като се замисля за твоите страдания, започвам да се срамувам от себе си заради това, че се оплаквам — каза Дейзи.
— Не се срамувай. Обаче се откажи от тържеството.
Дейзи я послуша.
И се почувства нещастна. Работата й в Червения кръст изпълваше дните, но вечер тя нямаше къде да отиде и какво да прави. Ходеше на кино два пъти седмично. Опита да прочете Моби Дик, обаче й се видя скучно. Една неделя отиде на черква. „Сейнт Джеймс“, построена от Рен, която се намираше срещу жилището й на „Пикадили“, бе пострадала от бомбардировките. Затова Дейзи отиде в „Сейнт Мартин ин дъ фийлдс“. Бой не присъстваше на службата, ала Фиц и Беа бяха там и Дейзи през цялото време наблюдаваше тила на Фиц и размишляваше как така се е влюбила в двама от неговите синове. Бой бе наследил външността на майка си и тесногръдието и себичността на баща си. Лойд пък имаше приятната външност на Фиц и голямото сърце на Етел. „Защо ми отне толкова време да разбера това?“, питаше се Дейзи.
Черквата беше пълна с познати, но след службата никой не спря да поговори с нея. Дейзи беше самотна, почти нямаше приятели и живееше в чужда страна по време на война.
Една вечер взе такси до „Олдгейт“ и потропа на вратата на Лекуитови. Когато Етел отвори, Дейзи заяви:
— Дойдох да поискам ръката на вашия син.
Етел се разсмя звънко и я прегърна.
Дейзи беше донесла подарък — американска консерва шунка, получена от един навигатор от военновъздушните сили. Такива неща бяха лукс за британските фамилии, които получаваха храна с купони. Дейзи седна в кухнята с Етел и Бърни и заедно слушаха танцова музика по радиото. Всички попяха заедно с „Под сводовете“ на Фланаган и Алън и Бърни гордо съобщи:
— Бъд Фланаган е оттук, от Ийст енд. Истинското му име е Хаим Рубен Вайнтроп.
Семейство Лекуит се вълнуваха от Доклада „Бивъридж“ — правителствен документ, който се радваше на голяма популярност.
— Поръчан от консервативен премиер и написан от либерален икономист — каза Бърни. — Обаче предлага онова, което Лейбъристката партия иска отдавна! В политиката знаеш, че побеждаваш, когато опонентите крадат твоите идеи.
Етел обясни:
— Идеята е всеки в трудоспособна възраст да плаща всяка седмица застрахователна премия и да получава ползите, когато заболее, остане без работа, пенсионира се или овдовее.
— Просто предложение, обаче ще промени страната ни — рече Бърни разпалено. — От люлката до гроба, повече никой няма да мизерства.
— Правителството одобри ли? — попита Дейзи.
— Не — отговори Етел. — Клем Атли здраво натисна Чърчил, но той не одобри доклада. Хазната смята, че ще излезе прекалено скъпо.
Бърни додаде:
— Налага се да спечелим изборите, за да можем да го приложим.
По някое време се отби Мили, дъщерята на Етел и Бърни.
— Не мога да стоя дълго. Аби наглежда децата от половин час.
Мили беше загубила работата си — жените вече не купуваха скъпи рокли, дори и да можеха да си го позволят. Но за щастие кожарският бизнес на съпруга й процъфтяваше. Мили и Аби имаха две деца — Лени и Пами.