Пиха какао и разговаряха за младежа, когото всички обожаваха. Нямаха реални новини от Лойд. На всеки шест или осем месеца Етел получаваше официално писмо от британското посолство в Мадрид, което съобщаваше, че синът й е жив и здрав и изпълнява дълга си за разгрома на фашизма. Беше повишен в чин майор. Лойд не пишеше на Дейзи от страх Бой да не види писмата. Сега вече връзката беше възможна. Дейзи даде на Етел новия си адрес и взе неговия — номер от Пощенската служба на британската армия.
Нямаха представа кога Лойд може да се върне в отпуск.
Дейзи разказа на семейство Лекуит за своя полубрат Грег и сина му Джорджи. Знаеше, че домакините й няма да го осъдят и ще се радват заедно с нея.
Разказа и за семейството на Ева в Берлин. Бърни Лекуит беше евреин и когато узна за счупените ръце на Руди, се просълзи.
— Трябваше да се борят с фашистките гадини по улиците, когато имаха възможността — рече Бърни. — Ние постъпихме така.
Мили се намеси:
— Полицията ни натика в прозорците на „Гардинърс“. Още имам белези по гърба си. Срамувах се от тях и Аби не беше виждал гърба ми цели шест месеца, след като се оженихме. Той казва, че тези белези го карат да се гордее с мен.
— Боят на улица „Кейбъл“ беше грозен — продължи Бърни. — Обаче сложихме край на проклетите им безумства.
Свали очилата си и попи очи с носна кърпичка.
Етел го прегърна през раменете.
— В онзи ден аз казвах на хората да си стоят по домовете — припомни тя. — Сбърках, а ти се оказа прав.
— Не се случва често — разсмя се Бърни.
— Всъщност Законът за обществения ред, приет след боя на улица „Кейбъл“, погуби британските фашисти — обясни Етел. — Парламентът забрани носенето на политически униформи на обществени места. Това ги довърши. Ако не могат да се перчат нагоре-надолу в черните си ризи, нищо не представляват. Консерваторите си свършиха работата — трябва да им го признаем.
Семейство Лекуит открай време бяха политически активни. Сега планираха как Лейбъристката партия ще реформира следвоенна Британия. Водачът на партията Клемънт Атли, тих и твърде интелигентен мъж, беше вицепремиер в правителството на Чърчил, а профсъюзният герой Ърни Бевин беше министър на труда. Тяхното виждане караше Дейзи да очаква бъдещето с вълнение.
Мили си тръгна, а Бърни легна да спи. Останала сама с Дейзи, Етел я попита:
— Наистина ли искаш да се омъжиш за моя Лойд?
— Повече от всичко друго на света. Мислиш ли, че ще се получи?
— Да. Защо не?
— Защото сме толкова различни по произход. Вие до един сте толкова добри хора. Живеете, за да служите на обществото.
— С изключение на нашата Мили. Тя прилича на брата на Бърни, иска да печели пари.
— Дори и тя има белези от случилото се на улица „Кейбъл“.
— Така е.
— Лойд е като теб. Политиката не му е просто някакво хоби, а е в центъра на неговия живот. Аз пък съм себична милионерка.
— Според мен съществуват две вида брак — умислено отвърна Етел. — Единият е удобното партньорство, при което двамата имат общи надежди и страхове, отглеждат заедно децата си и взаимно се утешават и обнадеждават.
Дейзи разбираше, че Етел говори за себе си и за Бърни.
— Вторият вид е дива страст, лудост, радост, секс. Може да е с човек, на когото не се възхищаваш или дори не харесваш истински.
Дейзи беше сигурна, че Етел мисли за аферата си с Фиц. Тя затаи дъх: разбираше, че Етел сега казва суровата истина.
— Имах щастието да преживея и двете. Ще ти дам един съвет. Ако ти се случи да преживееш луда любов, дръж я с две ръце и нека последствията да вървят по дяволите.
— Уау.
Дейзи си тръгна след няколко минути. Чувстваше се привилегирована, задето Етел й позволи да надзърне в душата й. Ала когато се върна в празното си жилище, Дейзи се потисна. Направи си коктейл и го изля. Включи чайника да свари вода, после го изключи. Пусна радиото. Легна под студените завивки и закопня за Лойд.
Сравняваше неговото семейство със своето. И двете имаха бурно минало, обаче Етел от лош материал беше изградила силно семейство, в което всички се подкрепяха. А майката на Дейзи не бе успяла, макар вината да беше по-скоро на Лев, отколкото нейна. Етел бе забележителна жена и Лойд носеше много от нейните качества.
Къде ли бе той сега? Какво правеше? Каквито и да бяха отговорите на тези въпроси, едно беше сигурно — Лойд се намираше в опасност. Дали нямаше да го убият сега, когато тя най-сетне беше свободна да го обича без задръжки и да се омъжи за него? Какво щеше да прави тя, ако Лойд умре? И нейният живот щеше да свърши, Дейзи го усещаше — без съпруг, без любим, без приятели, без родина. В ранните часове на утрото тя плака, докато заспа от изтощение.