Лойд погледна надолу.
— Извини ме.
— Не. Не смей да го прибираш. Стой както си и кажи каквото си намислил.
— Дейзи, скъпа, съгласна ли си да станеш моя жена? — попита той с усмивка.
— Веднага.
Отново легнаха и се запрегръщаха.
Не след дълго приятното ново усещане от миризмата на Лойд поотслабна. Влязоха под душа заедно. Дейзи го насапуниса от горе до долу, като невинно се забавляваше от смущението му при докосването на най-интимните му части. Изми косата му с шампоан и изтърка с четка мръсните му крака.
Вече чист, Лойд настоя и той на свой ред да измие Дейзи, но стигна само до гърдите и се наложи отново да се любят. Този път останаха прави под струите гореща вода. Явно Лойд временно беше забравил презрението си към забременяването преди сватбата, а Дейзи не я беше грижа.
След това Лойд застана пред огледалото да се обръсне. Дейзи се загърна в голяма хавлия, приседна на капака на тоалетната и го загледа.
— Колко време ще ти отнеме да получиш развод?
— Не знам. Най-добре да говоря с Бой.
— Не днес обаче. Искам да си моя през целия ден.
— Кога ще идеш да видиш родителите си?
— Може би утре.
— Значи ще отида при Бой по същото време. Искам това да приключи час по-скоро.
— Добре. Така да бъде.
IV
Дейзи се чувстваше малко странно, влизайки в къщата, където беше живяла с Бой. Допреди месец тази къща беше нейна. Можеше да идва и да си отива, когато пожелае, и да влиза навсякъде, без да иска предварително разрешение. Слугите послушно изпълняваха всичките й нареждания. А сега тя беше чужда тук. Остана с шапка и ръкавици и последва стария иконом в дневната.
Бой нито й подаде ръка, нито я целуна. Придаде си изпълнен със справедливо презрение вид.
— Още не съм наела адвокат — рече Дейзи и седна. — Исках първо лично да говоря с теб. Надявам се да успеем да приключим с това без омраза. В крайна сметка, нямаме деца, за които да воюваме помежду си. Освен това и двамата разполагаме с достатъчно пари.
— Ти ме предаде! — възрази Бой.
Дейзи въздъхна. Очевидно нямаше да се получи така, както тя се беше надявала.
— И двамата изневерихме. Ти го направи пръв.
— Ти ме унизи. Цял Лондон разбра!
— Наистина опитах да те спра, за да не излезеш глупак онзи път в „Кларидж“. Но ти беше твърде зает да ме унижаваш! Надявам се да си ступал гнусното маркизче.
— Как бих могъл? Той ми направи услуга.
— Щеше да ти направи по-голяма услуга, ако беше разговарял с теб дискретно, в клуба.
— Не разбирам как можеш да си падаш по такъв долнопробен селяндур като Уилямс. Поразрових едно-друго за него. Майка му е била прислужница.
— Тя е може би най-впечатляващата жена, която познавам.
— Надявам се, даваш си сметка, че никой не знае кой е истинският му баща.
„Това пък е възможно най-голямата ирония“, помисли си Дейзи, обаче отговори:
— Аз знам кой е баща му.
— Кой?
— Бъди сигурен, че няма да ти кажа.
— Ето ти на!
— Този разговор не ни води никъде, нали?
— Така е.
— Вероятно просто трябваше да се обърна към адвокат, който да се свърже с теб.
Дейзи стана и тъжно добави:
— Някога те обичах, Бой. Ти беше забавен. Съжалявам, че не ти бях достатъчна. Желая ти щастие. Надявам се да намериш жена, която ти подхожда повече, и нека тя ти роди много синове. Ще се радвам за теб, ако това стане.
— Е, няма да стане.
Дейзи тъкмо тръгваше към вратата, но се обърна.
— Защо говориш така?
— Получих доклада на доктора, при който ходихме заедно.
Дейзи беше забравила за прегледа. След раздялата това нямаше значение за нея.
— Какво казва?
— С теб всичко е наред — можеш да родиш цяло кучило. Но аз не мога да стана баща. Заушката при възрастните понякога причинява безплодие и точно това е станало с мен.
Бой горчиво се засмя и продължи:
— Всички проклети шваби стреляха по мен с години, а ме свалиха тримата сополанковци на викария.
На Дейзи й домъчня за него.
— О, Бой, наистина съжалявам да го чуя.
— Е, има да съжаляваш още повече, понеже няма да ти дам развод.
Изведнъж тя изстина.
— Какво искаш да кажеш? Защо не?
— Защо да се главоболя? Не искам да се женя повторно. Не мога да имам деца. Синът на Анди ще ме наследи.