Бой се разсмя отново, вече не толкова убедено.
— Ти се смущаваш! Ето това е снобизъм наопаки.
— Защо да е наопаки? Доста по-вероятно е аз да стана премиер, а не ти.
Лойд си даде сметка, че и двамата се перчат, а не това беше целта му.
— Няма значение. Опитвам се да те убедя, че не можеш цял живот да ми отмъщаваш, пък дори и само затова, че сме братя.
— Продължавам да не ти вярвам — отговори Бой, остави снимката и си взе пурата.
— И аз в началото не вярвах — не се предаваше Лойд. Заложено беше бъдещето му. — После ми изтъкнаха, че майка ми е работила в Тай Гуин, когато е забременяла, че винаги е отговаряла уклончиво кой е бащата на детето й, и че малко преди раждането ми някак се е сдобила с пари да купи къща с три спални в Лондон. Аз й изложих подозренията си и тя призна истината.
— Смехотворно е.
— Обаче знаеш, че е вярно, нали?
— Не знам нищо подобно.
— Знаеш. В името на братството ни, няма ли да постъпиш достойно?
— Определено не.
Лойд разбра, че няма да спечели. Беше съкрушен. Бой имаше властта да провали живота му и беше решен да я използва.
Взе фотографията и си я прибра.
— Ще попиташ баща ни. Няма да успееш да се удържиш. Ще трябва да узнаеш.
Бой изсумтя презрително.
Лойд си тръгна с думите:
— Убеден съм, че той ще ти каже истината. Всичко хубаво, Бой. Излезе и затвори подире си.
Шестнадесета глава
1943 година (II)
I
Полковник Алберт Бек беше ранен в белия дроб от руски куршум през март четиридесет и трета, при Харков. Извади късмет — един военен лекар успя да дренира дроба и да го възстанови. Просто му спаси живота. Отслабналият от кръвозагубата и от инфекцията — инфекциите бяха почти неизбежни — Бек беше натоварен на влака за дома и така се озова в берлинската болница, където работеше Карла.
Полковникът беше корав и жилав мъж, малко над четиридесет години, преждевременно оплешивял. Яката му брадичка стърчеше като носа на викингски кораб. Когато за пръв път разговаря с Карла, Бек бе упоен и трескав и поради тази причина — крайно недискретен.
— Ние губим войната — рече той.
Карла веднага застана нащрек. Всеки недоволен офицер беше потенциален източник на информация. Затова тя небрежно отвърна:
— Във вестниците пише, че скъсяваме линията на Източния фронт.
— Ще рече — отстъпваме — изсмя се презрително полковникът.
Карла продължи да го подпитва.
— Пък и в Италия нещата са зле.
Италианският диктатор Бенито Мусолини, най-важният съюзник на Хитлер, бе паднал от власт.
— Помните ли тридесет и девета и четиридесета година? — с носталгия отвърна Бек. — Какви времена бяха тогава.
Очевидно той не беше в плен на някаква идеология, може би дори не беше политически ангажиран. Беше обикновен родолюбив войник, който е престанал да се самозалъгва.
Карла додаде:
— Не може да е истина, че в армията има недостиг на всичко от патрони до долни гащи.
Подобни умерено дръзки приказки вече не бяха необичайни в Берлин.
— Разбира се, че има.
Бек беше крайно невъздържан, ала говореше точно.
— Германия просто не може да произвежда такова количество оръжия и танкове, каквото произвеждат Съветският съюз, Великобритания и Съединените щати взети заедно. Особено пък, когато сме подложени на непрестанни бомбардировки. И колкото и противници да избием, Червената армия като че има непресъхващ източник на хора.
— Какво ще стане според Вас?
— Нацистите, естествено, никога няма да се признаят за победени. Така че ще загинат още хора. Още милиони, понеже те са прекалено горделиви, за да отстъпят. Това е лудост. Лудост.
И полковникът се унесе в сън.
Човек трябваше да е болен или умопобъркан, за да изговаря на глас подобни мисли, но Карла вярваше, че все повече хора разсъждават като Бек. Въпреки неуморната правителствена пропаганда ставаше ясно, че Хитлер губи войната.
Смъртта на Йоахим Кох остана неразследвана от полицията. Вестниците писаха за пътен инцидент. Карла преодоля първоначалния шок, ала от време на време я връхлиташе действителността — тя бе убила човек. Понякога виждаше как той умира. Тогава се разтреперваше и трябваше да приседне. За щастие това се бе случвало само веднъж по време на дежурство и тя приписа припадъка на недохранване — съвсем разумно обяснение в Берлин тогава. Майка й обаче се чувстваше по-зле. Колкото и да е странно, Мод обичаше Йоахим, ако и той да бе слабохарактерен и глуповат. Но любовта е необяснима. Самата Карла беше преценила напълно погрешно Вернер Франк — мислеше го за силен и смел, а той се оказа себичен и слаб.