Преди да изпишат полковник Бек, Карла разговаря доста с него в опит да разбере що за човек е. Щом се възстанови, той престана с непредпазливите изказвания за войната. Карла узна, че е професионален военен, вдовец; има дъщеря, която е омъжена и живее в Буенос Айрес. Освен това баща му бил градски съветник в Берлин — Бек не уточни от коя партия, което означаваше, че не е бил нацист или съюзник на нацистите. Той никога не каза нищо лошо за Хитлер. Не каза и нищо добро. Освен това не говореше презрително за евреите или за комунистите. Това само по себе си беше почти бунт.
Белият дроб на полковника щеше да оздравее, но той вече нямаше да е годен за активна служба. Каза й, че е назначен в Генералния щаб. Можеше да се превърне в същинска мина за важни тайни. Опиташе ли да го завербува, Карла излагаше живота си на опасност. Но беше длъжна да го стори.
Тя знаеше, че Бек не помни първия им разговор.
— Вие бяхте твърде откровен — рече му Карла тихо, макар да бяха сами. — Заявихте, че ще изгубим войната.
В очите на Бек проблесна страх. Той вече не беше просто един упоен брадясал пациент в болнична престилка. Сега седеше с изправен гръб, чист, избръснат, със закопчана догоре тъмносиня пижама.
— Предполагам, че ще донесете за мен в Гестапо. Не смятам обаче, че трябва да се търси отговорност за изреченото в трескаво бълнуване.
— Вие не бълнувахте. Бяхте съвършено ясен. Но аз и без това няма да съобщя за Вас никъде.
— Няма ли?
— Защото сте прав.
Бек се изненада.
— Е, сега аз би трябвало да донеса за Вас.
— Ако го направите, ще кажа, че в състояние на делириум сте обидили Хитлер и когато съм заплашила да съобщя, Вие сте съчинили тази измислица за мен, за да се защитите.
— Ако аз Ви разоблича, и Вие ще ме разобличите. Пат.
— Обаче Вие няма да го направите — каза Карла. — Знам това познавам Ви. Грижих се за Вас. Вие сте добър човек. Избрали сте военната служба от любов към страната, но мразите войната, мразите и нацистите.
Карла беше деветдесет и девет процента сигурна.
— Много е опасно да се говори така.
— Знам.
— Значи сега не водим просто лек разговор.
— Правилно. Казахте, че ще загинат милиони хора, само защото нацистите са прекалено горделиви да се предадат.
— Така ли казах?
— Можете да помогнете за спасяването на тези милиони хора.
— Как?
Карла помълча. В този момент вече залагаше живота си.
— Мога да предам всяка информация, с която разполагате, на съответното място.
След това тя затаи дъх. Ако се заблуждаваше за Бек, направо беше мъртва.
Разчете удивлението в погледа му. Той трудно можеше да си представи, че пъргавата и ефикасна младичка сестра е шпионин. Но й повярва. Карла видя.
— Мисля, че Ви разбирам — каза Бек.
Тя му подаде една зелена болнична папка, празна.
— Това за какво е?
— Вие сте войник, знаете какво е камуфлаж.
Бек кимна.
— Рискувате живота си — рече той с нещо като възхищение.
— Вече и Вие рискувате.
— Така е. Но аз съм свикнал.
II
Рано сутринта Томас Маке заведе младия Вернер Франк в затвора „Пльотцензее“ в западното предградие „Шарлотенбург“.
— Трябва да видите това — каза Маке. — И после да докладвате на генерал Дорн колко ефикасно работим.
Паркира на „Кьонигсдам“ и отведе Вернер в задната част на главната сграда на затвора. Влязоха в някакво помещение, дълго около двадесет и пет стъпки и почти наполовина широко. Вътре чакаше мъж с фрак, цилиндър и бели ръкавици. Вернер се смръщи на странния костюм.
— Това е господин Райххарт — обясни Маке. — Екзекуторът.
Вернер преглътна.
— Значи ще наблюдаваме екзекуция?
— Да.
С престорена небрежност Вернер полюбопитства:
— А защо е това облекло?
— Традиция — сви рамене Маке.