Колкото и да беше грозна, берлинчани я харесваха. Когато бомбите падаха, грохотът на нейните оръдия уверяваше хората, че някой отвръща на огъня.
Все още пренапрегната, Карла тръгна от спирката към дома на Фрида. Беше ранен следобед и вероятно семейство Франк нямаше да е вкъщи — Луди може би във фабриката, а Моника — на гости у приятелка, сигурно майката на Карла. Мотоциклетът на Вернер беше паркиран на алеята.
Един камериер отвори вратата.
— Госпожица Фрида е навън, но няма да се бави. Отиде до „Ка Де Ве“ за ръкавици. Господин Вернер е на легло с тежка простуда.
— Ще почакам Фрида в нейната стая, както обикновено.
Карла си свали палтото и се качи на горния етаж с чанта през рамо. Когато влезе в стаята на Фрида, изрита обувките си, изтегна се на леглото и зачете плана на Операция „Цитадела“. Чувстваше се пренавита като часовникова пружина, ала щом предадеше откраднатия документ, щеше да й стане по-леко.
Карла дочу хлипане от съседната стая.
Изненада се. Това беше стаята на Вернер. На Карла й беше трудно да си представи този плъзгав женкар разплакан.
Но плачът определено беше мъжки, а мъжът неуспешно се мъчеше да го сподави.
Противно на волята си, Карла изпита жалост към Вернер. Каза си, че някоя оправна женичка го е изхвърлила и то вероятно с основание. Но не можа да не откликне на истинското страдание, което чуваше в плача.
Стана от леглото, прибра плана в чантата си и излезе в коридора.
Застана пред вратата на Вернер. Оттук хлипането се чуваше още по-ясно. Карла беше достатъчно мекосърдечна, та да не може да се престори, че не го забелязва. Отвори вратата и влезе.
Вернер седеше на ръба на леглото, заровил глава в ръцете си. Когато чу вратата да се отваря, сепнато вдигна очи. Лицето му беше червено и обляно в сълзи. Връзката му беше разхлабена, а яката на ризата — разкопчана. Отправи на Карла изпълнен с отчаяние поглед. Беше смазан, опустошен и толкова тъжен, че не го беше грижа кой ще разбере.
Карла не можеше да се преструва.
— Какво има?
— Повече не мога да правя това — отговори Вернер.
Карла затвори вратата.
— Какво се е случило?
— Екзекутираха Лили Маркграф, а аз трябваше да гледам.
Карла зяпна.
— Какви ги говориш, за Бога?
— Лили беше на двадесет и две.
Вернер извади носна кърпичка и изтри лицето си. После продължи:
— Ти вече си в опасност, обаче ако ти разкажа това, ще стане още по-зле.
Умът на Карла се изпълни с удивителни изводи.
— Струва ми се, че мога сама да се досетя, но все пак ми кажи.
Вернер кимна.
— И без това скоро ще разбереш. Лили помагаше на Хайнрих да излъчва радиосигнали за Москва. Много по-бързо става, ако някой ти чете кодираните групи числа. А колкото по-бързо работиш, толкова по-малка е вероятността да те хванат. Но братовчедката на Лили била в нейния апартамент за няколко дни и намерила кодовете. Нацистка кучка.
Разказът потвърди изумителните заключения, до които Карла вече беше достигнала.
— Ти знаеш за шпионажа?
— Аз отговарям за това — рече Вернер с иронична усмивка.
— Мили Боже!
— Затова се наложи да зарежа цялата история с убитите деца. От Москва ми наредиха. И бяха прави. Ако бях загубил работата си в Министерството на въздухоплаването, нямаше да имам достъп до секретни документи, както и до хора, които да ми съобщават разни тайни.
Карла имаше нужда да поседне. Намести се на крайчеца на леглото до Вернер.
— Защо не ми каза?
— Работим с презумпцията, че всеки проговаря, щом го подложат на мъчение. Ако нищо не знаеш, не можеш да предадеш никого. Бедната Лили беше измъчвана, но тя познаваше само Володя, който вече е в Москва, и Хайнрих. За Хайнрих не знаеше нищо, дори и фамилията му.
Карла изстина. Всеки проговаря, щом го подложат на мъчение.
Вернер довърши.
— Дори аз не познавам всички. Така е по-добре. Съжалявам, че ти казах, но след като ме видя в това състояние, щеше бездруго да се досетиш за всичко.
— Значи съм те преценила напълно погрешно.
— Вината не е твоя. Аз умишлено те подведох.
— Въпреки това се чувствам като глупачка. В продължение на две години те презирах.
— А през това време аз отчаяно исках да ти кажа истината.
Карла го прегърна.
Вернер взе ръката й, целуна я и попита: