— Обичам те.
Карла се хвърли да го прегръща най-непрофесионално и отговори:
— И аз те обичам, най-любими мой.
VI
Томас Маке бавно идваше на себе си. Първоначално беше в някакво сънно състояние; после обаче умът му се поизбистри и той установи, че е в болница и е упоен. Знаеше и защо е тук — кожата го болеше много, особено в долната дясна част на тялото. Прецени, че лекарствата облекчават болката, но не я премахват напълно.
Постепенно си припомни как се е озовал тук. Беше попаднал под бомба. Щеше да е мъртъв, ако не преследваше беглец и не се беше изтеглил подире му от мястото на попадението. Колегите след него със сигурност бяха загинали — Ман, Шнайдер, Рихтер и младият Вагнер, целият му екип.
Но той беше хванал Вернер.
Наистина ли? Помнеше, че го простреля и Вернер падна. После дойде бомбата. Маке беше оцелял, значи и Вернер можеше да е жив.
Сега Маке бе единственият, който знаеше, че Вернер Франк е шпионин. Трябваше да говори с началника си, суперинтендант Крингерлайн. Опита да седне, ала установи, че няма сила да се движи. Реши да повика някоя сестра, но когато отвори уста, от нея не излезе звук. Усилието го изтощи и той отново заспа.
Когато отново се събуди, установи, че вече е нощ. Болницата беше стихнала, нямаше никакво движение. Маке отвори очи и видя нечие лице, надвесено над него.
Вернер.
— Сега ще си тръгнете оттук — рече Вернер.
Маке опита да извика за помощ, но отново откри, че не може да говори.
— Ще отидете на ново място. Вече няма да бъдете мъчител. Всъщност там Вие ще бъдете подложен на мъчения.
Маке зина да извика.
Върху лицето му се спусна възглавница. Тя затисна здраво устата и носа му. Маке усети, че не може да диша. Опита да се съпротивлява, но крайниците му бяха безсилни. Опита да диша, но нямаше въздух. Обзе го паника. Успя да помести глава наляво-надясно, обаче възглавницата го затисна още по-здраво. Най-сетне успя да произведе звук — просто гърлен хленч.
Целият свят се превърна в светъл кръг, кръгът бавно се сви и стана точка.
После светлината изчезна.
Седемнадесета глава
1943 година (III)
I
Ще се омъжиш ли за мен? — попита Володя Пешков и затаи дъх.
— Не — отвърна Зоя Воротинцева. — Все пак, благодаря.
Зоя беше забележително конкретна по всички въпроси, но последните думи бяха необичайно остри дори и за нея.
Двамата бяха в луксозния хотел „Москва“, току-що се бяха любили и сега лежаха. Зоя получи оргазъм два пъти. Тя предпочиташе оралния секс — обичаше да се облегне на купчина възглавници, докато Володя коленичи с обожание между краката й. Той с готовност й угаждаше, а тя ентусиазирано му отговаряше със същото.
Бяха двойка вече повече от година и всичко сякаш вървеше забележително добре. Отказът на Зоя стъписа Володя.
— Обичаш ли ме? — попита той.
— Обожавам те. Благодаря, че и ти ме обичаш достатъчно, за да ми предложиш брак.
Е, така вече беше малко по-добре.
— Тогава защо не прие?
— Не искам да раждам деца по време на война.
— Добре, разбирам този довод.
— Попитай ме пак след като победим.
— Тогава може да не искам повече да се оженя за теб.
— Ако си толкова непостоянен, значи съм постъпила правилно отказвайки ти днес.
— Извинявай. За миг забравих, че не разбираш от шеги.
— Пишка ми се.
Зоя се измъкна от леглото и прекоси стаята гола. Володя едва можеше да повярва, че му е позволено да види това. Зоя имаше фигура като на модел или кино-звезда. Кожата й беше млечно бяла, а косата — светло руса. Навсякъде. Тя седна на тоалетната, без да затваря вратата. Володя се заслуша. Зоя нямаше никакви задръжки и това му носеше непрестанно удоволствие.
В момента той би трябвало да работи.
Разузнавателната общност в Москва изпадаше в пълен безпорядък при всяко посещение на съюзническите държавни глави. Сега ежедневието на Володя беше нарушено заради конференцията на външните министри, която щеше да започне на осемнадесети октомври.
Гостите бяха американският държавен секретар Кордел Хъл и британският външен секретар Антъни Идън. Имаха някакъв вятърничав план за четиристранен пакт, който да включи и Китай. Сталин намираше това за пълна глупост и не проумяваше защо си губят времето. Американецът беше на седемдесет и две години и кашляше кръв — лекарят му също беше в Москва — но това не го правеше по-малко напорист. Той настояваше на пакта.