Капитанът се намеси:
— Да, Дюър. Може би ти и гаджето ти бихте желали да отидете с морските пехотинци при следващата им операция. Да видите как вашите карти се използват в бойни действия.
Чък се помъчи да измисли някакъв остроумен отговор, обаче изведнъж реши да приеме предложението сериозно. Може би трябваше да участва в бой. Наистина беше лесно да си седи самодоволно зад бюрото. Ала оплакването на Донеган заслужаваше сериозно отношение.
От друга страна, това означаваше да изложи живота си на опасност.
Чък погледна Вандърмиър в очите.
— Капитане, идеята ми се струва добра. Бих искал да участвам.
Донеган се изуми и като че започна да се пита дали не е преценил ситуацията погрешно.
Еди проговори за пръв път от началото на срещата.
— Аз също. И аз ще дойда.
— Отлично — отвърна Вандърмиър. — Ще се върнете помъдрели. Или въобще няма да се върнете.
III
Володя не успя да напие Уди Дюър.
В бара на хотел „Москва“ той тикна под носа на младия американец чаша водка и обясни на ученическия си английски:
— Ще ти хареса. От най-добрата е.
— Благодаря много — отговори Уди. — Оценявам жеста.
И не докосна чашата.
Уди беше висок и тънък и изглеждаше праволинеен до наивност, което беше и причината Володя да се насочи към него.
Като използва услугите на преводача, Уди попита:
— Пешков често срещано руско име ли е?
— Не особено — отговори Володя на руски.
— Аз съм от Бъфало. В нашия град има един известен бизнесмен, Лев Пешков. Питах се дали не сте роднини.
Володя се сепна. Братът на баща му се казваше Лев Пешков и беше заминал за Бъфало преди Европейската война. Но предпазливостта го накара да се застрахова.
— Трябва да попитам баща ми.
— Учих в Харвард със сина на Лев Пешков, Грег. Може да се окаже твой братовчед.
— Възможно е.
Володя притеснено огледа насядалите около масата агенти. Уди не разбираше, че всяка връзка на съветски гражданин с някого в Америка може да навлече подозрения.
— Знаеш ли, Уди, в тази страна се смята за обида, ако откажеш да пиеш.
Уди се усмихна приятно и отвърна:
— А в Америка не е така.
Володя вдигна своята чаша и пак погледна агентите, преструващи се на чиновници и дипломати.
— Вдигам тост! — обяви той. — За приятелството между Съединените щати и Съветския съюз!
Останалите вдигнаха чаши. Уди също.
— За приятелството! — повториха всички.
Уди върна чашата си недокосната на масата.
Володя почваше да подозира, че Уди Дюър не е толкова наивен, колкото изглежда.
Американецът се приведе към него и рече:
— Володя, трябва да разбереш нещо. Аз не знам никакви тайни. Прекалено нископоставен съм.
— Аз също — излъга Володя.
— Опитвам да ти обясня, че просто можеш да ме попиташ. Ако знам отговора на въпроса, ще ти кажа. Мога да си го позволя, защото всичко, което знам, няма как да е тайна. Значи, не е нужно да се мъчиш да ме напиеш или да пращаш проститутки в стаята ми. Трябва само да ме попиташ.
Володя прецени, че това е някаква хитрост. Няма човек, който да е толкова невинен. Все пак реши да му угоди. Защо пък не?
— Добре. Трябва да знам какво целите. Не лично, разбира се. Делегацията, секретарят Хъл, президентът Рузвелт. Какво искате от тази конференция?
— Искаме вие да подкрепите четиристранния пакт.
Стандартен отговор, обаче Володя реши да е по-настойчив.
— Ето това не можем да разберем.
Сега той беше откровен, може би повече от допустимото, но инстинктът му подсказваше да поеме риска и да каже нещо, затова продължи:
— Кому е нужен пакт с Китай? Ние трябва да разбием надпетите в Европа. Искаме вие да ни помогнете в това.
— И ще ви помогнем.
— Така говорите. Но казахте, че ще влезете в Европа това лято.
— Е, нахлухме в Италия.
— Не е достатъчно.
— Франция е догодина. Обещали сме.
— За какво тогава ви е притрябвал пактът?
— Добре, де — Уди помълча, за да си събере мислите. — Трябва да покажем на американския народ, че инвазията в Европа е в негов интерес.
— Защо?
— Защо какво?
— Защо трябва да обяснявате това на обществото? Рузвелт е президент, нали? Би трябвало просто да го направи!