Чък беше щастлив и по друга причина. Той обичаше морето. Намираше се на кораб със седемстотин млади мъже и се наслаждаваше на тяхното другарство, шегите, песните и интимността на претъпканите спални помещения и общите душове. Една вечер сподели с Еди:
— Усещането е като на хетеросексуален в девически пансион.
— Само дето е истинско — отвърна Еди. И той споделяше радостта на Чък. Двамата се обичаха, но нямаха нищо против да се наслаждават на гледката на голите моряци.
Сега седемстотинте морски пехотинци се придвижваха от кораба до брега с възможно най-голяма бързина. Същото се случваше на още осем места по този бряг. Когато лодките се освободяха, без бавене се връщаха при кораба да вземат още войници, ала цялата работа изглеждаше отчайващо бавна.
Скритият някъде в джунглата японски артилерист най-сетне оправи мерника си и за ужас на Чък един добре прицелен снаряд се взриви в група морски пехотинци. Тела, оръжия и откъснати крайници се понесоха из въздуха, тупнаха на брега и окървавиха пясъка.
Чък вцепенено гледаше тази касапница, когато чу рева на двигатели, вдигна очи и видя как ниско над брега се носи японски самолет Зеро. Сърцето му се изпълни със страх от нарисуваните на крилете червени слънца. Последно ги беше виждал в битката при Мидуей.
Самолетът обстрелваше брега. Слизащите от лодките войници бяха беззащитни. Някои се хвърляха в плитчините, други се мъчеха да се скрият зад лодките, трети тичаха към джунглата. Пръскаше се кръв, мъжете падаха.
След секунди самолетът изчезна и остави брега настлан с телата на мъртвите американци.
Само след миг Чък чу как самолетът обстрелва следващия участък от брега.
Щеше да се върне.
Предполагаше се, че тук ще има американски самолети, но Чък не виждаше нито един. Въздушната подкрепа никога не беше там, където човек я иска, а именно — над главата си.
Когато всички морски пехотинци, живи и мъртви, бяха вече на брега, лодките почнаха да превозват при тях санитари и носилки. После стовариха муниции, питейна вода, храна, лекарства и превръзки. На връщане откараха ранените на кораба.
Чък и Еди, в качеството си на маловажен персонал, бяха свалени на брега заедно е провизиите.
Шкиперите свикнаха с вълните и държаха лодките стабилно, с трапа в пясъка, докато прибоят блъскаше по кърмата. Стовариха сандъците. Чък и Еди скочиха във водата и тръгнаха към брега.
Добраха се заедно до линията на водата.
Тогава започна картечна стрелба.
Стрелецът като че ли беше в джунглата на стотина ярда от брега. Дали беше чакал там търпеливо през цялото време, или пък беше дошъл от друга позиция? Еди и Чък се снишиха и хукнаха към палмите.
Един моряк, понесъл на рамо кутия с муниции, изрева от болка и падна.
После Еди извика.
Чък направи още две крачки преди да успее да спре. Обърна се и видя как Еди се търкаля по пясъка, стиска коляното си и ругае.
Чък се върна при него, приклекна и викна:
— Всичко е наред, аз съм тук.
Очите на Еди бяха затворени, но беше жив. Чък не забеляза други рани, освен тази в коляното.
Озърна се и видя, че лодката, която ги беше докарала, още е близо и разтоварва. Можеше за минути да върне Еди на кораба. Но картечният огън продължаваше.
Чък се приведе.
— Ще боли. Викай, колкото искаш.
Пъхна дясната си ръка под плещите на Еди и подхвана бедрата му с лявата. Намести тежестта и се надигна. Еди изкрещя от болка, когато раненият му крак увисна.
— Дръж се, приятелю — рече Чък и тръгна към водата.
Усети внезапна непоносимо остра болка в краката, гърба и накрая — в главата си. В следващата част от секундата помисли, че не бива да изпуска Еди. След това разбра, че ще го изпусне. Заслепи го ярка светлина.
После светът свърши.
V
В почивния си ден Карла работеше в Еврейската болница.
Доктор Ротман я убеди. Той беше освободен от лагера — по причина, известна само на нацистите, които нищо не обясняваха. Беше останал с едно око и куцаше, ала бе жив и можеше да практикува медицина.
Болницата се намираше в северния работнически квартал „Вединг“, но в архитектурата й нямаше нищо пролетарско. Издигната беше преди Европейската война, когато берлинските евреи още бяха богати и горди. Състоеше се от седем сгради в просторна градина. Отделенията бяха свързани с тунели, за да могат пациентите и лекарите да се движат свободно, независимо от времето навън.