Цяло чудо бе, че още има еврейска болница. В града бяха останали съвсем малко евреи. Хилядите техни сънародници бяха задържани и откарани някъде в специални влакове. Никой не знаеше къде са отишли и какво е станало с тях. Носеха се невероятни слухове за лагери на смъртта.
Ако заболееха, малцината останали в Берлин евреи, не можеха да се лекуват при арийски лекари и сестри. И тъй, по извратената логика на нацистите, болницата си остана. Персоналът се състоеше главно от евреи и други злощастни хора, които не можеха да минат за чисти арийци — славяни от Източна Европа, хора със смесен произход или женени за евреи. Нямаше обаче достатъчно сестри и Карла идваше да помага.
Болницата редовно беше посещавана от Гестапо; снабдяването, особено с лекарства, беше под критичния минимум; персоналът беше малоброен, а пари почти нямаше.
Мерейки температурата на някакво единадесетгодишно момче със смазано при бомбардировките стъпало, Карла всъщност нарушаваше закона. Освен това извършваше престъпление с внасянето на откраднатите от редовната й месторабота лекарства. Но тя искаше да докаже, макар и само на себе си, че не всички са се предали на нацистите.
Когато привърши с обиколката на отделението, Карла видя пред вратата Вернер, облечен в униформата на Военновъздушните сили.
Няколко дни двамата живяха в страх и се питаха дали има оцелели от бомбардировката в училището, които да могат да обвинят Вернер. Сега обаче беше ясно, че всички са загинали и няма кой да потвърди подозренията на Маке. Отново се бяха измъкнали.
Вернер се възстанови бързо от огнестрелната рана.
Двамата с Карла бяха любовници. Вернер се беше преместил в голямата и полупразна къща на фон Улрихови и спеше с Карла всяка нощ. Родителите им не възразяваха; всички хора живееха с усещането, че смъртта им е близка и трябва да извлекат всяка възможна радост от трудния и изпълнен с печал живот.
Вернер обаче изглеждаше по-мрачен от обичайното. Махна на Карла през остъклената врата на отделението. Тя го покани вътре и го целуна.
— Обичам те.
Никога не й омръзваше да му го казва. А той беше щастлив да й отговаря:
— И аз те обичам.
— Какво правиш тук? Само за целувка ли дойде?
— Нося лоши новини. Пращат ме на Източния фронт.
— О, не — продума Карла през сълзи.
— Цяло чудо е, че ми се разминаваше толкова дълго. Но генерал Дорн не може да ме задържи повече. Половината ни армия е съставена от старци и юноши, а аз съм годен за служба офицер на двадесет и четири години.
— Моля те, не умирай — прошепна Карла.
— Ще се постарая.
Карла продължи да шепне:
— А какво ще стане с мрежата? Ти знаеш всичко. Кой друг може да я ръководи?
Вернер я погледна и не каза нищо.
Тя разбра.
— О, не… не аз!
— Ти си най-подходяща. Фрида е изпълнител, не е водач. Ти показа, че си способна да вербуваш нови хора и да ги убеждаваш. Никога не си имала неприятности с полицията и нямаш досие за политическа дейност. Никой не знае за участието ти в съпротивата срещу Акция Т4. В очите на властта, ти си безукорна медицинска сестра.
— Вернер, страх ме е!
— Не си длъжна да го правиш. Обаче друг не може.
В същия момент доловиха някакво раздвижване. Съседното отделение беше за психично болни и нерядко оттам се чуваха викове и даже писъци, но това беше нещо друго. Благовъзпитан глас, който се извиси гневно. Втори глас с берлински акцент и настоятелния нахален тон, типичен за столичаните според всички други германци.
Карла излезе в коридора, следвана от Вернер.
Доктор Ротман, с жълтата звезда на ревера, спореше с някакъв мъж в униформа на СС. Зад тях двукрилата врата на психиатрията, обикновено заключена, сега зееше широко отворена. Пациентите излизаха. Двама полицаи и няколко сестри подкарваха неравна редица мъже и жени, повечето облечени в пижами. Някои ходеха изправени и изглеждаха нормални, други се кривяха и бърбореха, докато слизаха по стълбите.
Карла в миг си спомни за Курт, сина на Ада, и за вернеровото братче Аксел, и за така наречената болница в Акелберг. Не знаеше къде отиват тези пациенти, но беше напълно сигурно, че ще ги убият.