Доктор Ротман говореше възмутено:
— Тези хора са болни! Имат нужда от лечение!
Офицерът от СС отвърна:
— Те не са болни, луди са. Водим ги там, където им е мястото.
— В болница ли?
— Ще бъдете осведомени своевременно.
— Това не е достатъчно.
Карла знаеше, че не бива да се меси. Разберяха ли, че не е еврейка, щеше да пострада. Всъщност с тъмната си коса и зелени очи нямаше твърде арийски вид и ако си мълчеше, навярно нямаше да я закачат. Но ако възразеше срещу действията на СС, щяха да я арестуват и разпитват. Тогава щеше да се разбере, че работи незаконно. Затова стисна зъби.
Офицерът извиси глас:
— Бързайте! Качвайте кретените в автобуса.
Ротман настояваше:
— Трябва да съм информиран къде отиват. Те са мои пациенти.
Всъщност не бяха точно негови пациенти — той не беше психиатър.
— Щом сте толкова загрижен, можете да тръгнете с тях.
Ротман пребледня. Да иде с пациентите за него означаваше почти сигурна смърт.
Карла се замисли за съпругата на доктор Ротман, Ханелоре; за сина му Руди и за дъщеря му Ева, която беше в Англия. Призля й от страх.
Офицерът се ухили подигравателно.
— Изведнъж се оказа, че не сте толкова загрижен, а?
Ротман се изправи.
— Напротив. Приемам предложението. Преди много години се заклех да правя всичко по силите си да помагам на болните. Не смятам да нарушавам клетвата си сега. Надявам се да умра в мир със себе си — рече той и закуцука по стълбите.
Край Карла премина една старица, облечена само в болнична роба. Карла не можа да се въздържи и извика:
— Ноември е! Нямат горни дрехи!
— В автобуса ще им е добре — изгледа я сурово офицерът.
— Ще донеса топли дрехи — заяви Карла и се обърна към Вернер — Ела да ми помогнеш. Взимай одеяла откъдето можеш.
Двамата се втурнаха в опразващото се отделение и заизмъкваха завивките от леглата и от шкафовете. Завтекоха се надолу по стълбите, награбили цели камари.
Земята в болничната градина беше замръзнала. Пред главния вход стоеше сив автобус с работещ двигател. Шофьорът пушеше зад волана. Карла забеляза, че е облечен в дебело палто и има шапка и ръкавици, което й подсказа, че колата не е отоплена.
Малка групичка офицери от Гестапо и СС наблюдаваха процесията.
Качваха се и последните пациенти. Карла и Вернер влязоха в автобуса и почнаха да раздават одеялата.
Доктор Ротман стоеше отзад.
— Карла — подзе той, — кажи… кажи на моята Ханелоре как стоят нещата. Трябва да замина с пациентите. Нямам избор.
— Разбира се — отговори задавено Карла.
— Може би ще успея да защитя тези хора.
Карла кимна, макар всъщност да не вярваше.
— Във всеки случай, не мога да ги изоставя.
— Ще й кажа.
— Предай й още, че я обичам.
Карла не можа повече да сдържа сълзите си.
— Кажи й, че това са били последните ми думи. Обичам я.
Карла кимна.
Вернер я взе за ръка.
— Да тръгваме.
Слязоха от автобуса.
Един от СС се обърна към Вернер:
— Ей, ти, летеца, какво си въобразяваш, че вършиш, по дяволите?
Вернер беше толкова гневен, че Карла се боеше да не се сбие. Но той отговори хладно:
— Раздавам одеяла на възрастни граждани, на които им е студено. И това ли вече е незаконно?
— Мястото ти е на източния фронт.
— Заминавам утре. А Вие?
— Мери си приказките.
— Ако бъдете така любезни да ме арестувате преди да замина, може и да ми спасите живота.
Мъжът се обърна, без да отговори.
Скоростният лост на автобуса изскърца и двигателят забоботи по-шумно. Карла и Вернер се обърнаха да гледат. На всеки прозорец имаше долепени лица — бръщолевещи, разлигавени, смеещи се истерично, разсеяни, изкривени — всичките луди. Пациенти на психиатрията, отведени някъде далеч от СС. Лудите водеха луди.
Автобусът потегли.
VI
— Русия може би щеше да ми хареса, ако ми бяха позволили да я видя — рече Уди Дюър на баща си.
— И аз изпитвам същото усещане.
— Дори не можах да направя прилични снимки.
Двамата седяха в просторното фоайе на хотел „Москва“, недалеч от входа на метрото. Багажът им беше приготвен и предстоеше да си отидат у дома.
Уди продължи: