Тази вечер беше най-хубавата от всички досега, понеже Лойд се върна в отпуск.
Той живееше съвсем открито с Дейзи. Тя не се вълнуваше какво ще си помислят хората — репутацията й в уважаваните среди беше толкова лоша, че нямаше какво вече да й навреди. Пък и военновременните условия караха мнозина влюбени да нарушават правилата. Домашната прислуга понякога се оказваше крайно високомерна по тези въпроси, но слугите на Дейзи направо я обожаваха. Затова Дейзи и Лойд дори не се преструваха, че спят в отделни стаи.
Тя обичаше да спи с Лойд. Той не беше опитен като Бой, но компенсираше незнанието с ентусиазъм и гореше от желание да учи. Всяка нощ в двойното легло беше същинско изследователско пътешествие.
Гледаха как гостите разговарят, смеят се, пият и пушат, танцуват и се прегръщат. Лойд се усмихна и попита:
— Щастлива ли си?
— Почти.
— Защо?
Дейзи въздъхна.
— Искам да имам деца, Лойд. Не ме интересува, че не сме женени. Тоест, интересува ме, естествено, обаче искам бебе.
Лойд помръкна.
— Знаеш отношението ми.
— Да, вече ми обясни. Но искам да имам част от теб, която да обичам, ако умреш.
— Ще се постарая да остана жив.
— Знам.
Ала ако подозренията й бяха верни и Лойд действително работеше под прикритие в окупирана територия, можеха да го екзекутират, каквато съдба сполиташе и немските шпиони в Британия. Лойд щеше да си отиде и на нея нямаше да й остане нищо.
— Давам си сметка, че така се чувстват милиони жени, но не мога да понеса мисълта да живея без теб. Струва ми се, че ще умра.
— Ако можех да склоня Бой да ти даде развод, щях да го сторя.
— Е, това не е разговор за парти — отговори Дейзи и огледа стаята. — Знаеш ли какво? Това там е Уди Дюър!
Уди беше облечен в лейтенантска униформа. Дейзи отиде да го поздрави. Странно беше да се срещнат след девет години, макар Уди да не се беше променил. Само беше остарял.
— Сега тук има хиляди американски войници — подхвана Дейзи, докато танцуваха фокстрота „Пенсилвания 5–6 1000“. — Сигурно предстои да нахлуем във Франция. Какво още?
— Главното командване определено не споделя плановете си с разни млади и зелени лейтенантчета — отговори Уди. — Но и аз като тебе не се сещам за друга причина да съм тук. Не можем да оставим Съветите да понасят основното бреме на войната още дълго.
— Кога ще започнем според теб?
— Офанзивите винаги започват през лятото. Всички предполагат, че ще е в края на май или началото на юни.
— Така скоро!
— Обаче никой не знае къде.
— Проливът е най-тесен между Дувър и Кале — рече Дейзи.
— И по тази причина германската отбранителна система е съсредоточена около Кале. Следователно може да опитаме да ги изненадаме с десант, да речем на южния бряг, някъде близо до Марсилия.
— Може би тогава всичко най-сетне ще свърши.
— Съмнявам се. След като установим предмостие, ще трябва да овладеем Франция, а после Германия. Предстои ни още много.
— Божичко.
Уди явно имаше нужда от ободряване. А Дейзи знаеше най-подходящото момиче. Изабела Ернандес учеше за магистърска степен по история в колежа „Света Хилда“ в Оксфорд със стипендия „Роудс“. Беше красавица, но момчетата се бояха от нея заради огромния й интелект. Уди обаче не би се притеснил от подобно нещо.
— Ела насам — извика Дейзи. — Уди, това е приятелката ми от Сан Франциско, Бела. Бела, запознай се с Уди Дюър от Бъфало.
Двамата се здрависаха. Бела беше висока, с гъста тъмна коса и маслинова кожа, точно като Джоан Рузрок. Уди я попита с усмивка:
— Какво правите в Лондон?
Дейзи ги остави.
Поднесе вечеря в полунощ. Когато можеше да получи американски провизии, обикновено вечерята се състоеше от шунка и яйца; ако нямаше, сервираше сирене и сандвичи. Вечерята даваше време на хората да поговорят — нещо като антракта в театъра. Дейзи забеляза, че Уди още е с Бела Ернандес и двамата са потънали в задълбочен разговор. Погрижи се всеки да получи каквото иска и седна с Лойд в един ъгъл.
— Реших какво искам да правя след войната, ако още съм жив — рече Лойд. — Освен да се оженя за теб, разбира се.