После продължи да го целува, докато омекна. Внимателно го прибра и се изправи.
— Вълнуващо беше — прошепна Бела. — Благодаря ти.
Уди щеше да каже същото. Но просто я прегърна и я притисна до себе си. Изпитваше такава благодарност към нея, че направо можеше да заплаче. Досега не беше забелязвал колко му е нужна женска ласка. Сякаш някаква сянка се вдигна от него.
— Не мога да ти кажа… — подхвана той, но не можа да намери думи, с които да изрази какво означава за него станалото.
— Тогава не ми казвай. И без това разбрах. Усетих.
Стигнаха до сградата, където живееше Бела. На вратата Уди попита:
— Можем ли…
Бела допря показалец до устните му.
— Върви да спечелиш войната.
После се прибра.
V
Случеше ли се да иде на неделна служба — а това напоследък ставаше рядко — Дейзи вече не посещаваше елитните черкви в Уест Енд, чиито енориаши я гледаха отвисоко. Вземаше метрото до „Олдгейт“ и отиваше в евангелската църква „Голгота“. Доктриналните разлики бяха големи, но без значение за нея. В „Ийст Енд“ пееха по-хубаво.
Двамата с Лойд пристигнаха поотделно. Хората в „Олдгейт“ познаваха Дейзи и нямаха нищо против сред тях да седи една аристократка-отцепница, но щеше да е прекалено омъжена и изоставила съпруга си жена да влезе в черквата под ръка със своя любовник. Братът на Етел, Били Уилямс, веднъж каза: „Иисус не заклейми блудницата, но й рече да не съгрешава отново.“
По време на службата Дейзи мислеше за Бой. Искрени ли бяха снощните му помирителни думи, или се дължаха на пиянско размекване? Бой дори стисна ръката на Лойд на тръгване. Дали показваше, че прощава? Дейзи си рече, че не бива да се обнадеждава прекалено. Бой беше най-самодоволният човек, когото тя познаваше. Беше по-зле дори от Фиц или от нейния брат Грег.
След службата Дейзи често отиваше у Етел Лекуит на неделен обед, но днес остави Лойд на семейството му и забързано си тръгна.
Върна се в „Уест Енд“ и потропа на вратата на съпруга си. Икономът я въведе в дневната.
Бой влезе с викове.
— Какво е това, по дяволите? — ревна той и хвърли по нея някакъв вестник.
Дейзи неведнъж го беше виждала в подобно настроение и не се боеше от него. Един ден вдигна ръка да я удари, но тя грабна някакъв свещник и отвърна „Само посмей, мътните да те вземат“. Не се повтори.
Дейзи може и да не се боеше, но остана разочарована. Снощи Бой беше в такова добро настроение. Е, може би и сега щеше да се вслуша в доводите й.
— Какво толкова неприятно е станало? — попита спокойно тя.
— Погледни проклетия вестник.
Дейзи се наведе и взе вестника. Беше Сънди Мирър, популярен левичарски таблоид. На първа страница беше отпечатана снимка на новия кон на Бой и заглавието:
Щастливец — струва колкото 28 миньора
Историята с рекордната покупка на Бой се беше появила в пресата още вчера, но в днешния Мирър имаше гневна статия, която подчертаваше, че цената на коня — осем хиляди и четиристотин лири — възлиза точно на двадесет и осем стандартни обезщетения от по триста лири, платими на вдовиците на загинали при трудова злополука миньори.
А богатството на семейство Фицхърбърт идеше от въгледобивните мини.
— Баща ми е бесен — каза Бой. — Надяваше се да стане външен министър в следвоенното правителство. Това тук съсипва шансовете му.
Дейзи раздразнено отговори:
— Бой, бъди така любезен да ми обясниш защо това да е моя грешка?
— Погледни кой е написал проклетото нещо!
Дейзи погледна.
От Били Уилямс
Член на Парламента за Абъроуен
— Чичото на твоето приятелче!
— Да не си въобразяваш, че той се съветва с мен, преди да пише статиите си?
— По някаква причина това семейство ни мрази! — размаха пръст Бой.
— Смятат, че е несправедливо да печелите толкова много от въглищата, докато самите миньори са нископлатени. Както знаеш, страната е във война.
— Ти живееш с парите от наследството си. А и снощи не видях някаква военновременна скромност в дома ти на „Пикадили“.
— Прав си. Обаче аз устройвам увеселение за войниците, докато ти харчиш цяло състояние за един кон.