Парашутистите облякоха гащеризоните и събраха екипировката си. Имаха прекалено много. Част от екипировката се състоеше от важни неща: карабина със сто и петдесет тридесеткалиброви патрона; противотанкови гранати; граната „Гамън“; К-рациони; таблетки за пречистване на вода; комплект за първа помощ с морфин. Имаше и неща, без които войниците можеха да минат: лопатка, принадлежности за бръснене, френски разговорник. Толкова бяха претоварени, че по-дребните мъже с труд се завличаха в мрака в самолетите.
Парашутистите трябваше да летят със С-47 Скайтрейн. В мъждивата светлина Уди с изненада видя, че самолетите са боядисани на черни и бели ивици.
— Това се прави, за да не ни свалят нашите, по дяволите — сприхаво обясни капитан Бонър. Пилотът от Средния Запад щеше да транспортира взвода на Уди.
Преди да се качат в самолета, парашутистите бяха претеглени. Донеган и Бонанио носеха разглобени базуки в торби, които висяха от краката им и добавяха по осемдесет паунда към теглото им. С увеличаването на тежестта Капитан Бонър се разбесня.
— Претоварвате ме! — изрева той на Уди. — Няма да отлепя шибаната машина от пистата!
— Не е мое решение, капитане — отговори Уди. — Приказвайте с полковника.
Сержант Дефо се качи пръв и отиде да седне в предната част на самолета, до свода на платформата за скокове. Той щеше да скочи последен. Ако някой проявеше нежелание да скача, Дефо щеше да му помогне, като го изхвърли.
Донеган и Бонанио, които в добавка към всичко мъкнеха и базуките, не можаха да се качат сами. Уди в качеството си на командир се озова на борда последен. Той щеше да скочи пръв и пръв да се приземи.
Отвътре транспортният самолет изглеждаше като тръба с прости метални седалки от двете страни. Хората едва закопчаха коланите заради екипировката. Някои дори не си направиха труда. Вратата се затвори и двигателите оживяха с рев.
Уди беше едновременно развълнуван и уплашен. Противно на всякакъв здрав разум, нямаше търпение да дочака предстоящата битка. Сам се изненада, че иска да се приземи, да срещне врага и да стреля по него. Искаше очакването да свърши.
Питаше се дали някога отново ще види Бела Ернандес.
Стори му се, че усеща как самолетът се напряга, докато се движи по пистата. Ускорението беше болезнено. Като че ли самолетът громолеше по земята от цяла вечност. Уди установи, че се пита колко е дълга проклетата писта. Тогава най-сетне се издигнаха. Почти не усещаше, че летят и си рече, че самолетът е останал на няколко стъпки над земята. После погледна навън. Седеше до най-задния от седемте люка, до вратата, и видя как замъглените светлини на базата се отдалечават. Летяха.
Беше облачно, ала облаците леко светеха — може би луната бе изгряла над тях. На края на всяко крило имаше синя светлина и затова Уди видя как самолетите летят във V-образна формация.
Кабината беше твърде шумна и хората трябваше да си крещят, затова разговорите бързо замряха. Мъжете напразно се мъчеха да се наместят удобно на коравите седалки. Някои затвориха очи, но Уди се съмняваше, че наистина спят.
Летяха ниско, малко над хиляда фута, и Уди от време на време зърваше мътния оловен проблясък на реки и езера. На едно място съгледа тълпа — стотици лица, обърнати към ревящите самолети. Уди знаеше, че в същия момент над Южна Англия се носят повече от хиляда самолета и предположи, че гледката е паметна. Хрумна му, че хората долу гледат как се прави история, а той самият е част от нея.
След половин час прелетяха над английските крайбрежни курортни градчета и се понесоха над морето. За миг луната проби облаците и Уди видя корабите. Едва повярва на очите си. Флотът приличаше на плаващ град — хиляди разнообразни кораби бяха подредени като къщи по улици и се простираха докъдето поглед стига. Преди да успее да привлече вниманието на другарите си към гледката, луната се скри и корабите изчезнаха като сън.
Самолетите направиха широк завой надясно, за да се озоват над Франция, западно от зоната за спускане, и после да летят на изток по бреговата ивица, като се ориентират по особеностите на терена, та парашутистите да скочат където трябва.
Островите в Ламанша, британски, макар и по-близо до френския бряг, бяха окупирани от немците още след края на Битката за Франция през 1940 година. Сега германската противовъздушна артилерия откри огън по съюзническите самолети. Те летяха ниско и бяха твърде уязвими. Уди осъзна, че може да загине още преди да е стигнал полесражението. Мисълта за такава безцелна смърт му беше противна.