Лойд едва виждаше влака, да не говорим за разпознаване, обаче Пурата беше нащрек. Лойд можеше само да забележи, че този влак се движи много по-бързо от предишния. Когато приближи, той видя също, че е много по-дълъг — поне двадесет и четири вагона.
— Това е — съобщи Пурата.
Пулсът на Лойд се ускори. Ако Пурата беше прав, то този влак караше повече от хиляда германски офицери и войници към бойното поле в Нормандия — може би щеше да има още много такива влакове. Задачата на Лойд беше нито този, нито следващите да успеят да минат през тунела.
После видя и друго. Един самолет следваше композицията.
Пред погледа му пилотът застана зад влака и почна да се снишава.
Самолетът беше британски.
Лойд видя, че е Хокър Тайфун, наричан накратко Тифи, изтребител-бомбардировач с един пилот. Тези самолети често биваха натоварвани с опасната задача да навлизат дълбоко зад линиите на противника, за да затормозяват комуникациите му. „Над нас лети смел мъж“, рече си Лойд.
Но това не влизаше в плановете му. Той не искаше влакът да пострада, преди да навлезе в тунела.
— Мамицата му.
Тайфунът откри картечен огън по вагоните.
— Това пък какво е? — попита Легионерът.
— Да пукна, ако знам — отвърна Лойд на английски.
Вече можеше да види, че локомотивът тегли вагони за хора и за добитък. Но най-вероятно във вторите също пътуваха хора.
Самолетът се движеше по-бързо и обстрелваше жестоко влака. Разполагаше с четири 20-милиметрови оръдия, чийто страховит грохот беше по-силен от рева на самолетния двигател и пухтенето на локомотива долу. Лойд не можеше да не съжали злощастните войници, които нямаше как да се измъкнат от смъртоносната вихрушка от куршуми. Питаше се защо пилотът не ползва ракети. Те бяха много ефикасни срещу влакове и коли, макар и не съвсем точни. Може да ги беше изразходвал по-рано.
Някои от германците храбро се подаваха през прозорците и обстрелваха самолета с пистолети и пушки. Напразно.
Но Лойд забеляза, че непосредствено зад локомотива е натоварена лека противовъздушна батарея. Двама артилеристи припряно действаха около дългото оръдие. То се завъртя и дулото се насочи към самолета.
Пилотът явно не го беше забелязал, понеже не се отклони от курса си. Той продължаваше да обстрелва покривите на вагоните със своите оръдия.
Голямото оръдие от влака стреля и пропусна.
Лойд се чудеше дали познава пилота. По принцип в Кралската авиация имаше близо пет хиляди летци на активна служба. Ловенето от тях бяха гостували у Дейзи в съботните вечери. Лойд се замисли за Хюбърт Сейнт Джон, блестящ възпитаник на Кембридж, с когото неотдавна си припомняха студентските години; за Денис Чосър от Тринидад, който горчиво се оплакваше от безвкусната английска кухня и в частност от картофеното пюре, явно сервирано с всичко; за Брайън Мантъл, дружелюбния австралиец, когото беше прехвърлил през Пиренеите при последната си операция. Храбрецът в Тайфуна можеше да е някой познат.
Противовъздушното оръдие пак стреля и пак пропусна.
Пилотът или още не виждаше оръдието, или вярваше, че то не може да му навреди, понеже не опита да избяга, а продължи да лети опасно ниско и да сее смърт във вагоните.
Локомотивът беше съвсем близо до тунела, когато противовъздушното оръдие уцели самолета.
От двигателя му плъзна пламък и черен дим. Пилотът се отклони от железопътната линия, ала вече беше късно.
Влакът влезе в тунела и вагоните се занизаха пред позицията на Лойд. Той видя, че всички са претъпкани с десетки и стотици германски войници.
Тайфунът се носеше право към Лойд. За миг той помисли, че самолетът ще се разбие до него. Вече беше залегнал ниско, но сега покри главата си с ръце, сякаш този глупав жест можеше да го опази.
Самолетът ревеше на стотина стъпки над него.
Тогава Легионерът задейства детонатора.
От тунела се чу гръмотевичен тътен от експлозията, последван от изтерзаното скърцане на стомана при разбиването на вагоните.
В първия миг вагоните продължиха да се носят към тунела, ала движението им бързо спря. Краищата на два вагона се надигнаха клинообразно. Лойд чуваше виковете на войниците вътре. Цялата композиция дерайлира и вагоните нападаха като пръснати кибритени клечки пред черния вход на тунела. Желязото се мачкаше като хартия. Върху главите на тримата саботьори валеше дъжд от натрошени стъкла. Имаше опасност да загинат от предизвикания от тях самите взрив, затова без приказки те скокнаха на крака и побягнаха.