Призори ранените започнаха да пристигат и умореният екип се хвана на работа. Ампутираха крайници, наместваха счупени кости, изваждаха куршуми, почистваха и превързваха рани. Нищо не им стигаше — от лекарства до чиста вода. Даваха морфин само на хората, които виеха от болка.
Онези, които можеха да ходят и да държат оръжие, биваха връщани на фронта.
Германската отбрана удържаше по-дълго от очакванията на доктор Вайс. Към края на първия ден още бяха на позиция и с падането на тъмнината притокът на ранени намаля. Медицинският екип успя да поспи тази нощ.
Рано на следващия ден докараха Вернер Франк с тежко премазана китка.
Той вече беше с чин капитан. Отговаряше за участък от отбраната с тридесет 88-милиметрови оръдия.
— Имахме само по осем снаряда на оръдие — обясняваше Вернер, докато сръчните пръсти на доктор Вайс бавно и внимателно наместваха счупените му кости. — Заповедите ни бяха да използваме седем срещу руските танкове, а с осмия да взривим собственото си оръдие, за да не попадне в ръцете на червените.
Вернер се намирал до едно от оръдията, когато то пострадало от пряко попадение от съветската артилерия и се преобърнало върху него.
— Имах късмет, че пострада само ръката ми. Можеше да отнесе проклетата ми тиква например.
След като китката му вече беше превързана, Вернер се обърна към Ерик.
— Нещо ново за Карла?
Ерик знаеше за връзката на Вернер и Карла.
— От седмици не съм получавал писма.
— И аз не съм. Чувам много мрачни неща за Берлин. Надявам се тя да е добре.
— Притеснявам се.
Изненадващо, германците удържаха Зеелов още едно денонощие.
В медицинския пункт не бяха предупредени, че линията е разкъсана. Разпределяха току-що докараните ранени, когато седем или осем съветски войници нахлуха в черквата. Автоматен откос надупчи сводестия таван и Ерик се просна на пода. Всички, които можеха да се движат, също.
Когато забелязаха, че никой не е въоръжен, червеноармейците се поуспокоиха. Обиколиха помещението и обраха всички часовници и пръстени. После си излязоха.
Ерик се питаше какво следва. За пръв път му се случваше да попадне зад противниковата линия. Трябваше ли да изоставят полевата болница и да се помъчат да настигнат отстъпващата немска армия? Или пациентите им се намираха в по-голяма безопасност тук?
Доктор Вайс решително нареди:
— Продължавайте да работите.
Няколко минути по-късно се появи съветски войник, понесъл на рамо ранения си другар. Войникът насочи оръжието си към Вайс и го заля с порой думи на руски. Беше изпаднал в паника, а раненият кървеше обилно.
Вайс му отговори спокойно, макар и със запъване, на родния му език:
— Оръжието не е нужно. Сложи приятеля си на тази маса.
Войникът го послуша и медиците се заловиха за работа. Оръжието не се отмести от доктора.
По-късно през същия ден германските пациенти бяха накарани да излязат или бяха изнесени навън, натоварени в камион и отведени в източна посока. Ерик гледаше как Вернер Франк заминава като военнопленник. Като малък, Ерик често беше чувал историята на своя чичо Роберт, който бил пленен от русите през Европейската война и се прибрал пеш от Сибир, на четири хиляди мили от дома. Сега Ерик се питаше какво ще стане с Вернер.
Докараха още ранени руси и германският медицински екип се погрижи за тях като за свои.
По-късно, докато заспиваше от изтощение, Ерик си рече, че и той е военнопленник.
IV
Докато съюзническите армии обкръжаваха Берлин, на конференцията на Обединените нации в Сан Франсиско започнаха споровете между страните-победителки. Уди би намерил това за потискащо, ако не беше по-зает с опитите да открие Бела Ернандес.
Не спря да мисли за нея по време на инвазията и сраженията във Франция, през престоя си в болницата и докато се възстановяваше от раняването. Миналата година обучението й в Оксфорд беше към своя край и тя планираше да направи докторат в Бъркли, недалеч от Сан Франсиско. Може би живееше в дома на родителите си в Пасифик Хайтс или разполагаше с апартамент близо до университета.
За нещастие, Уди се натъкваше на трудности в опитите да се свърже с нея.
Нямаше отговор на писмата му. Когато позвъни на вписания в телефонния указател номер, една жена на средна възраст, за която Уди подозираше, че е майката на Бела, му отвърна с ледена учтивост:
— В момента не е у дома. Мога ли да й предам нещо?