Малко преди електричеството да спре, по радио БиБиСи съобщиха, че Червената армия е освободила концентрационния лагер Заксенхаузен. Заксенхаузен се намираше северно от Берлин, следователно ставаше ясно, че настъпващите от изток руси обкръжават града, вместо направо да нахлуят. Майката на Карла, Мод, стигна до заключението, че те правят това, за да не допуснат влизането в града на американските, британските, френските и канадските войски, които бързо напредваха към Берлин от запад. Тя цитира Ленин: „Който контролира Берлин, контролира Германия. Който контролира Германия, контролира Европа“.
Ала германската армия не се предаваше. Немските войници бяха по-малобройни и по-зле въоръжени от противника, не им достигаха муниции и гориво, гладуваха, обаче се държаха. Отново и отново техните водачи ги хвърляха срещу превъзхождащия ги числено враг и те отново и отново се подчиняваха на заповедите, сражаваха се храбро и сърцато и загиваха със стотици хиляди. В тази армия бяха двамата мъже, които Карла обичаше — брат й Ерик и любимият й Вернер. Тя нямаше представа дали участват в сраженията и дали въобще са живи.
Карла беше прекратила работата на шпионския кръг. Войната се превърна в хаос. Бойните планове имаха малко значение. Секретните разузнавателни сведения от Берлин нямаха почти никаква стойност за напредващата Червена армия. Вече не си заслужаваше риска. Шпионите изгориха книгите с кодовете и скриха радиопредавателите в руините на бомбардираните сгради. Споразумяха се никога да не говорят за работата си. Проявили бяха смелост, бяха помогнали войната да е по-кратка и бяха спасили живота на други хора, но щеше да е прекалено да очакват от разгромените си съотечественици да видят нещата от тяхната гледна точка. Тяхната храброст щеше да си остане тайна завинаги.
Докато Карла чакаше реда си за вода, край опашката мина противотанков взвод на Хитлеровата младеж. Тръгнали бяха на изток, където още се водеха сражения. Взводът се състоеше от двама петдесетинагодишни мъже и дузина юноши, всичките на велосипеди. Отпред на всеки велосипед бяха прикрепени по две от новите противотанкови оръжия за еднократна стрелба — Панцерфауст. Униформите бяха възголеми за момчетата, а каските им щяха да изглеждат направо смешни, ако положението не беше толкова отчайващо. Юношите отиваха да се бият с Червената армия.
Отиваха да умрат.
Карла извърна поглед, докато минаваха — не искаше да запомни лицата им.
Докато пълнеше кофата с вода, жената след нея, госпожа Райх, заговори тихо, та никой друг да не я чуе:
— Вие сте приятелка с жената на доктора, нали?
Карла се напрегна. Госпожа Райх явно имаше предвид Ханелоре Ротман. Доктор Ротман беше изчезнал заедно с психично болните пациенти на Еврейската болница. Синът на Ханелоре, Руди, беше захвърлил жълтата звезда, и се беше присъединил към евреите, които живееха нелегално — в берлинския жаргон ги наричаха „подводници“. Самата Ханелоре, която не беше еврейка, остана в дома си.
През последните дванадесет години такъв въпрос — приятелка ли си на жената на евреина? — представляваше по-скоро обвинение. А днес? Карла не знаеше. Госпожа Райх беше просто позната и тя не можеше да й вярва.
Карла затвори крана.
— Когато бях дете, доктор Ротман беше нашият семеен лекар — отговори тя предпазливо. — Защо питате?
Другата жена застана на мястото й на чешмата и започна да пълни голяма тенекия от олио.
— Отведоха госпожа Ротман. Реших, че ще искате да знаете.
Това беше обичайно. Непрестанно „отвеждаха“ хора. Но когато се случеше с някой близък, ударът попадаше право в сърцето.
Нямаше смисъл човек да се мъчи да разбере какво се случва с тях. Даже беше опасно. Хората, които питаха за изчезналите, изчезваха на свой ред. Въпреки това Карла беше длъжна да попита:
— Знаете ли къде я отведоха?
Този път имаше отговор.
— В транзитния лагер на улица „Шул“. Във Вединг, в старата Еврейска болница. Знаете ли къде е?
Карла се обнадежди.
— Знам.
От време на време Карла работеше в Еврейската болница — неофициално и незаконно — и затова й беше известно, че властите са взели една от сградите, патологията, и са я оградили с бодлива тел.
— Надявам се всичко с нея да е наред — рече госпожа Райх. — Тя се държа много добре с мен, когато моят Щефи боледуваше.
Спря водата и се тръгна.
Карла забърза в обратна посока, към дома.