Трябваше да направи нещо за Ханелоре. По принцип беше почти невъзможно да измъкнеш някого от лагер, но сега, когато всичко се разпадаше, може и да имаше начин.
Карла даде кофата с вода на Ада.
Мод беше отишла да чака ред за купони. Карла прецени, че сестринската униформа може да е от полза и я облече. Обясни на Ада къде отива и потегли.
Налагаше се да стигне до болницата пеш. Вединг се намираше на две или три мили от дома й. Чудеше се дали си струва да опитва. Навярно нямаше как да помогне на Ханелоре, дори и да я открие. Ала после се замисли за Ева в Лондон и за Руди, който се криеше тук, в Берлин — ужасно би било да загубят майка си в последните часове на войната. Длъжна беше да опита.
По улиците обикаляха военни полицаи, спираха хората и им искаха документи за проверка. Работеха по тройки, сформираха дисциплинарни съдилища и се интересуваха главно от мъже в боеспособна възраст. Не закачиха Карла заради сестринската й униформа.
Струваше й се странно, че в опустошения град ябълковите и черешовите дървета са отрупани в бели и розови цветове, а между взривовете може да чуе песента на птиците. Звучеше оптимистично като всяка друга пролет.
С ужас забеляза няколко мъже, обесени на уличните лампи. Част от тях бяха с униформи. На повечето тела бяха окачени надписи „Страхливец“ или „Дезертьор“. Карла знаеше, че са обвинени от тричленните съдилища по улиците. Нима нацистите още не бяха задоволили глада си за убийства? Идеше й да заплаче.
Три пъти се наложи да се скрие от артилерийския обстрел. Последния път се намираше съвсем близо до болницата. Стори й се, че сраженията се водят само на няколко улици оттам. Стрелбата беше толкова тежка, че Карла се изкушаваше да избяга. Най-вероятно Ханелоре беше осъдена; може би вече дори беше убита. Защо тогава Карла да жертва живота си? Въпреки това продължи напред.
Вече беше вечер, когато стигна целта. Болницата се намираше на ъгъла на улиците „Иранише“ и „Шул“. Дърветата се бяха раззеленили. Патологичната лаборатория, която беше превърната в транзитен лагер, бе под охрана. Карла смяташе да отиде при охраната и да обясни защо е тук, но скоро прецени, че тази стратегия не е добра. Разсъждаваше дали не може да се промъкне през тунелите.
Влезе в главната сграда. Болницата още функционираше. Всички пациенти бяха преместени в мазетата и тунелите. Екипът работеше на светлината на маслени лампи. По миризмата се познаваше, че тоалетните не се мият. Водата се носеше с кофи от стария кладенец в градината.
Карла с изненада видя как войници водят ранените си другари за лечение. Внезапно беше престанало да ги интересува, че лекарите и сестрите може да са евреи.
Карла влезе в тунела, който минаваше под градината и излизаше в патологията. Както и очакваше, на входа имаше пазач. Щом видя униформата й, младежът от Гестапо само й махна да влиза. Може би не виждаше смисъл в работата си.
Тя вече беше в лагера. Чудеше се дали излизането ще е толкова лесно.
Миризмата беше още по-противна и Карла скоро установи причината. Мазето беше претъпкано. Стотици хора бяха наблъскани в четирите складови помещения. Седяха или лежаха по пода, а малцината късметлии можеха да се облягат на стените. Бяха мръсни, вонящи и изтощени и сподириха Карла с безизразни погледи.
След няколко минути тя откри Ханелоре.
Госпожа Ротман навремето не беше красавица, но беше грациозна, а чертите на лицето й бяха силни. Сега, подобно на повечето хора, беше мършава, а косите й бяха сиви и безжизнени. Лицето й беше изпито и набраздено от бръчки.
Ханелоре разговаряше с някаква девойка. Момичето беше на такава възраст, че имаше женствени форми и детско лице. Седеше на пода и плачеше, а Ханелоре беше коленичила до нея, държеше я за ръка и й шепнеше успокоително. Когато съгледа Карла, тя възкликна:
— Мили Боже! Защо си тук?
— Реших, че ако им кажа, че не си еврейка, може да те пуснат.
— Доста смело от твоя страна.
— Съпругът ти спаси живота на много хора. Сега е време някой да спаси теб.
За миг на Карла й се стори, че Ханелоре ще избухне в сълзи. Лицето й се сгърчи. После тя примигна и поклати глава.
— Това е Ребека Розен — рече Ханелоре с овладян вече глас. — Днес родителите й бяха убити от артилерийската стрелба.
— Много съжалявам, Ребека.
Момичето не отговори.
— На колко години си, Ребека? — попита Карла.
— Почти на четиринадесет.
— Вече ще трябва да се държиш като голяма.