Тръгнеше ли от лагера сега или рано сутринта, навярно можеше да избегне убийството. Не беше нито пленница, нито еврейка, а и документите й бяха редовни. Заради сестринската униформа можеше да излезе така, както беше влязла — дори без да се налага да показва документи. Но така щеше за изостави и Ханелоре, и Ребека. Колкото и да копнееше да се измъкне оттук, не можеше да се насили и да тръгне.
Стрелбата навън продължи чак до ранните часове на утрото, след това прекъсна за кратко. Призори се възобнови. Сега беше достатъчно близо и Карла различаваше и картечния огън, наред с артилерията.
Рано сутринта пазачите донесоха казан рядка супа и торба с парчета стар хляб. Карла пи от супата и яде от хляба; после неохотно използва тоалетната, която беше неописуемо мръсна.
Карла, Ханелоре, Гизела и Хилде се качиха на приземния етаж да чакат Доберке. Бомбардировките бяха започнали отново и четирите жени непрестанно бяха в опасност, обаче искаха да се изправят пред коменданта в момента, когато пристигне.
Той не се появи в обичайното време. „Обикновено е точен“, каза Хилде. „Може би сраженията по улиците са го забавили. Разбира се, може и да е мъртъв“. Карла се надяваше да е жив, понеже заместникът му, фелдфебел Еренщайн, беше прекалено глупав за разговори.
Доберке се бавеше вече час и Карла почна да губи надежда.
Той пристигна след още един час.
— Това пък сега какво е? Сбирка на майките ли?
— Всички затворници подписаха декларация, че сте им спасили живота. Това може да спаси Вашия живот, ако приемете условията ни — обясни Ханелоре.
— Не ставайте смешни — отговори Доберке.
— Според радио БиБиСи — обади се Карла — Обединените нации имат списък на нацистките офицери, които са извършвали масови убийства. До една седмица можете да се изправите пред съда. Нима не искате да разполагате с подписана декларация, че сте спасили хората?
— Да се слуша БиБиСи е престъпление.
— Не толкова тежко, колкото убийството.
Хилде държеше папка.
— Напечатах заповеди за освобождаване на всички тук — рече тя. — Ако ги подпишете, ще получите декларацията.
— Мога просто да я взема от вас.
— Никой няма да повярва във Вашата невинност, ако всички сме мъртви.
Доберке се ядоса, задето се е озовал в подобно положение, обаче не се чувстваше достатъчно уверен в себе си, та просто да си тръгне.
— Бих могъл да застрелям вас четирите за неподчинение.
— Това е поражението — нетърпеливо му отвърна Карла. — По-добре свиквайте.
Лицето на Доберке потъмня от гняв и Карла разбра, че е отишла твърде далеч. Искаше й се да си върне думите назад. Вторачи се в лицето на Доберке и се помъчи да не показва колко я е страх.
В този момент до сградата падна снаряд. Вратите се разтресоха и прозорците се изпочупиха. Всички инстинктивно се свиха, но никой не пострада.
Когато се изправиха, изражението на Доберке се беше променило. Гневът беше заменен от нещо като гнусливо съгласие. Сърцето на Карла забърза. Дали Доберке се предаваше?
Фелдфебел Еренщайн дотърча и докладва:
— Няма ранени, господине.
— Много добре, фелдфебел.
Еренщайн се канеше да излезе, когато Доберке го привика.
— Този лагер се закрива — заяви той.
Карла затаи дъх.
— Закрива ли се, господине? — гласът на Еренщайн прозвуча едновременно нападателно и изненадано.
— Ново нареждане. Кажете на другите да тръгват… Да се явят в бункера на гарата на „Фридрихщрасе“.
Карла знаеше, че Доберке си измисля. Явно и Еренщайн подозираше същото.
— Кога, господине?
— Незабавно.
— Незабавно — повтори Еренщайн и спря, като че думата имаше нужда от допълнителни разяснения.
Доберке го изгледа строго.
— Слушам, господине. Ще предам.
Еренщайн излезе.
Карла усети как я обзема вълнение от победата, но си рече, че още не е свободна.
— Покажете ми декларацията — нареди Доберке на Хилде.
Хилде отвори папката. Вътре имаше дузина листове с еднакъв текст в началото, последван от подписите на затворниците. Подаде ги на коменданта.
Доберке ги сгъна и ги натъпка в джоба си.
Хилде остави пред него заповедите за освобождаване.