— Подпишете, моля.
— Нямате нужда от заповеди за освобождаване. Пък и аз нямам време да подписвам стотици документи — отговори Доберке и се изправи.
— Полицията обикаля по улиците — намеси се Карла. — Бесят хора по уличните лампи. Документите ни трябват.
Доберке потупа джоба си и отвърна:
— Мен ще обесят, ако намерят тази декларация.
Тръгна към вратата.
— Вземи ме с теб, Валтер! — проплака Гизела.
— Да те взема ли? А жена ми какво ще каже?
Той излезе и тръшна вратата.
Гизела избухна в сълзи.
Карла отвори вратата и загледа отдалечаващия се Доберке. Нямаше други офицери от Гестапо — всички се бяха подчинили на заповедта му и бяха изоставили лагера.
Комендантът излезе на улицата и побягна.
Остави портата отворена.
Ханелоре стоеше до Карла и гледаше невярващо навън.
— Май сме свободни — рече Карла.
— Трябва да кажем на останалите.
— Аз ще им кажа — заяви Хилде и слезе в подземието.
Карла и Ханелоре тръгнаха предпазливо по алеята от лабораторията към отворената порта. Там спряха и се спогледаха.
— Боим се от свободата — каза Ханелоре.
Зад тях се разнесе момичешки глас.
— Карла, не си отивай без мен!
Ребека тичаше по алеята, а под мръсната блуза гърдите й подскачаха.
Карла въздъхна. „Сдобих се с дъщеря“, помисли тя. „Не съм готова да стана майка, обаче какво мога да сторя?“
— Добре, ела. Но бъди готова да тичаш.
После осъзна, че не бива да се тревожи за пъргавината на Ребека — момичето несъмнено можеше да тича по-бързо от Карла и Ханелоре.
Пресякоха градината на болницата и се озоваха на главния вход. Тук спряха и огледаха „Иранише щрасе“ в двете посоки. Видя им се спокойно. Пресякоха улицата и притичаха до ъгъла. Докато проверяваше „Шул щрасе“, Карла чу автоматна стрелба и забеляза, че по-нагоре се води сражение. Видя, че немските войници отстъпват към нея, а червеноармейците ги следват.
Озърна се. Нямаше къде да се скрият — дърветата не бяха кой знае какво убежище.
По средата на улицата, на петдесетина метра от мястото на Карла, се взриви снаряд. Тя усети взривната вълна, но остана невредима.
Без да се договарят, трите побягнаха обратно към болницата.
Върнаха се в лабораторията. Някои от затворниците стояха до оградата от бодлива тел, сякаш не смееха да излязат.
Карла им каза:
— Подземието вони, обаче сега там е най-безопасно.
Тя влезе в сградата и заслиза по стълбите. Повечето от затворниците я последваха.
Питаше се колко дълго ще им се наложи да останат тук. Германската армия би трябвало да се предаде, но кога ще стане това? Карла не си представяше Хитлер да капитулира при каквито и да било обстоятелства. Все пак целият му живот беше преминал в това да крещи, че той е вождът. Как би могъл да признае, че е сгрешил, че е бил глупав и зъл? Че е избил милиони хора и е станал причина страната му да бъда изравнена със земята от бомбардировки? Че ще влезе в историята като най-злия човек, живял някога на света? Не би могъл. По-скоро би полудял, би умрял от срам или би захапал дулото на пистолета.
Но кога? Утре? Другата седмица? По-късно?
Горе някой извика:
— Тук са! Русите са тук!
После Карла чу тропането на тежки ботуши по стъпалата. Откъде съветските войници са се сдобили с такива хубави ботуши? От Америка ли?
И тогава те влязоха в помещението. Четири, шест, осем, девет мъже с мръсни лица и автомати с барабанни пълнители, готови за убийство. Заемаха доста място. Бившите затворници се отдръпнаха от тях, макар че това бяха освободителите.
Войниците се ориентираха в обстановката. Разбраха, че измършавелите затворници, главно жени, не ги застрашават. Свалиха оръжията. Неколцина се отправиха към съседните помещения.
Един висок войник вдигна ръкава на ризата си. Имаше шест или седем ръчни часовника. Изкрещя нещо на руски и посочи часовниците с приклада на автомата си. Карла разбра какво има предвид, ала й беше трудно да повярва. Тогава мъжът сграбчи една възрастна жена и посочи венчалната й халка.
— Да не би да ни откраднат и малкото, което нацистите ни оставиха? — възкликна Ханелоре.
Съветските войници направиха точно това. Високият изглеждаше раздразнен. Опита да измъкне пръстена на жената. Щом разбра какво иска, тя сама го свали и му го даде.
Руснакът взе пръстена, кимна и посочи всички останали в помещението.