Ханелоре пристъпи напред и заговори на немски.
— Тези хора са затворници! Евреи и роднини на евреи, преследвани от нацистите!
Не стана ясно дали войникът я е разбрал. Той просто продължи настоятелно да сочи часовниците на ръката си.
Получи малкото скъпоценности, които не бяха откраднати или разменени срещу храна.
Освобождаването, дело на Червената армия, явно нямаше да е щастливото събитие, което мнозина очакваха с нетърпение.
Но следваше по-лошо.
Високият войник посочи Ребека.
Тя се извърна и опита да се скрие зад Карла.
Друг войник, дребен и светлокос, сграбчи Ребека и я измъкна. Ребека запищя, а дребосъкът се ухили, като че звукът му доставяше удоволствие.
Карла с ужас разбра какво ще стане.
Дребният стискаше здраво Ребека, докато високият грубо опипваше гърдите й и говореше нещо, от което двамата се разсмяха.
Всички затворници се развикаха с негодувание.
Високият войник наведе оръжието си. Карла се боеше да не открие огън. Натиснеше ли спусъка, щеше да избие десетки затворници в претъпканото помещение.
Затворниците осъзнаха опасността и се смълчаха.
Двамата войници заотстъпваха към вратата, повлекли Ребека. Тя викаше и се бореше, но не можеше да се освободи от хватката на дребния.
Когато стигнаха вратата, Карла се провикна:
— Чакайте!
Нещо в гласа й ги накара да спрат.
— Тя е много малка. Само на тринадесет е! — Карла не знаеше дали я разбират, затова вдигна десет пръста, после три и повтори — Тринадесет!
Високият май я разбра. Ухили се и отговори на немски: „Жената си е жена“.
Карла откри, че му казва:
— Трябва ви истинска жена.
Бавно се приближи и продължи:
— Вземете мен вместо нея.
Опита да се усмихне съблазнително.
— Аз не съм дете. Знам какво да правя.
Карла приближи още. Достатъчно близо, за да усети вонята на човек, който не се е мил от месеци. Помъчи се да прикрие отвращението си, сниши глас, докосна многозначително гърдите си и додаде:
— Аз знам от какво имат нужда мъжете. Забравете детето.
Високият войник пак огледа Ребека. Очите й бяха зачервени от плач, носът й течеше и това й помагаше да изглежда съвсем като дете.
Тя погледна Карла, която каза:
— Горе има легло. Да ви заведа ли?
Пак не беше сигурна дали я разбират, затова взе високия за ръката и той я последва по стълбите.
Дребният пусна Ребека и тръгна подире им.
Вече успяла, Карла съжаляваше за дързостта си. Искаше да се откъсне от войниците и да побегне. Ала те сигурно щяха да я убият и пак да вземат Ребека. Карла се замисли за отчаяното дете, което беше загубило родителите си едва вчера. Ако я насилеха днес, това щеше да я смаже завинаги. Карла трябваше да я спаси.
„Това няма да ме смачка“, рече си Карла. „Мога да го преживея. После пак ще съм същата.“
Отведе двамата в кабинета за електрокардиограми. Беше й студено, като че сърцето й се смръзва, а мислите й се точат забавено. До леглото имаше кутия с вазелин, с който лекарите подобряваха проводимостта на електродите. Карла се събу и се намаза обилно. Това би трябвало да предотврати кървенето.
Трябваше да продължи с преструвките. Обърна се към войниците и с ужас видя, че са се появили още трима. Опита да се усмихне, ала не можа.
Легна по гръб и разтвори крака.
Високият коленичи. Раздра униформата й и оголи гърдите й. Карла забеляза, че войникът си помага с ръка. После легна отгоре й и проникна в нея. Тя си каза, че това тук няма нищо общо с нещата, които правеше с Вернер.
Извърна глава настрани, обаче войникът стисна брадичката й и я принуди да го гледа. Карла затвори очи. Високият взе да я целува, мъчейки се да натика езика си в устата й. Дъхът му вонеше на гнило. Когато тя стисна устни, той я удари. Тя извика и отвори разранените си устни. Мислеше колко по-лошо би било всичко това за тринадесетгодишно момиче.
Войникът свърши с пъшкане. Карла се постара да прикрие отвращението си.
Дребният замени високия.
Карла искаше да изключи ума си, да накара тялото си да действа като нещо отделно, като машина или предмет, който няма връзка с нея. Този не се опитваше да я целува, обаче смучеше гърдите и хапеше зърната й, а когато тя изпищя от болка, явно му достави удоволствие и той стана още по-груб.