Мина някое време и дребосъкът свърши.
После друг.
Карла си даде сметка, че когато това приключи, тя няма да може да се измие, понеже в града нямаше течаща вода. Тази мисъл я срази. Соковете на насилниците щяха да останат вътре в нея, миризмата им щеше да се задържи върху кожата й, лигите им щяха да са в устата й. И тя нямаше как да се отърве от тях. Това й се струваше по-страшно от всичко досега. Смелостта я напусна и тя заплака.
След третия войник дойде четвърти.
Двадесета глава
1945 година (II)
I
Адолф Хитлер се самоуби в понеделник, тридесети април 1945 година, в своя бункер в Берлин. Точно една седмица по-късно, в осем без двадесет вечерта, британското Министерство на информацията съобщи в Лондон, че Германия е капитулирала. Вторник, осми май, беше обявен за почивен ден.
Дейзи седеше до прозореца на апартамента си на „Пикадили“ и наблюдаваше празненствата. Колите и автобусите едва пъплеха по пълните с народ улици. Момичетата целуваха всички мъже в униформа и хиляди военнослужещи не пропуснаха да се възползват. В ранния следобед мнозина вече бяха пияни. През отворения прозорец Дейзи чуваше далечна песен и предположи, че народът пред Бъкингамския дворец пее „Земя на надежда и слава“. Тя споделяше щастието на хората, ала Лойд — единственият войник, когото й се щеше да целуне — беше някъде във Франция или в Германия. Молеше се той да не е загинал в последните часове на войната.
Сестрата на Лойд, Мили, се появи с двете си деца. Нейният съпруг, Ейб Ейвъри, също беше някъде с войската. Мили и децата бяха дошли в Уест Енд да участват в празненствата. Отидоха в жилището на Дейзи, за да си починат от многолюдната тълпа. Домът на семейство Лекуит в Олдгейт отдавна се беше превърнал в убежище за Дейзи и сега тя се радваше на възможността да стори същото за някой от тях. Приготви чай за Мили — слугите й бяха излезли да празнуват — и сипа на децата портокалов сок. Лени вече беше на пет годинки, а Пами — на три.
Откакто Ейб беше мобилизиран, Мили въртеше кожарския му бизнес. Сестрата на Ейб, Наоми Ейвъри, се занимаваше със счетоводството, а Мили отговаряше за продажбите.
— Сега нещата ще се променят — заобяснява Мили. — През последните пет години се търсеха здрави кожи за ботуши и обуща. Вече ще ни трябват по-фини, телешки и свински, за чанти и куфарчета. Щом пазарът на луксозни стоки се възстанови, най-сетне ще може да се правят прилични пари.
Дейзи си припомни, че нейният баща разсъждаваше досущ като Мили. Лев също винаги гледаше напред и търсеше нови възможности.
След Мили пристигна Ева Мъри със своите четири деца. Осемгодишният Джейми устрои игра на криеница и апартаментът заприлича на детска градина. Съпругът на Ева, Джими, вече беше полковник. Той също се намираше някъде във Франция или Германия и Ева се терзаеше не по-малко от Дейзи и Мили.
— Всеки момент ще получим вест от тях — говореше Мили. — И тогава наистина всичко ще свърши.
Освен това, Ева жадуваше за новини за своето семейство в Берлин. Мислеше обаче, че в следвоенния хаос ще минат седмици и дори месеци, преди някой да е в състояние да узнае каква е съдбата на един или друг германец.
— Питам се дали децата ми някога ще видят баба си и дядо си — рече тя.
В пет часа Дейзи приготви мартини. Мили отиде в кухнята и със свойствената си експедитивност направи препечени филийки със сардини. Ет и Бърни дойдоха, точно когато Дейзи наливаше за втори път.
Бърни се похвали, че Лени вече може да чете, а Пами — да пее националния химн.
— Типичен дядо — обади се Етел. — Мисли си, че досега не са се раждали умни деца.
Но Дейзи знаеше, че Етел е не по-малко горда с внуците.
Докато пиеше второто мартини, Дейзи се почувства по-спокойна и радостна и доволно огледа пъстрата група, събрана в дома й. За нея беше комплимент, че пристигнаха неканени — просто знаеха, че са добре дошли. Чувстваха се свои. Даде си сметка, че те са нейното семейство.
Тя бе наистина благословена.
II
Уди Дюър седеше пред кабинета на Лео Шапиро и разглеждаше купчина фотографии. Беше ги направил в Пърл Харбър, само час преди смъртта на Джоан. Филмът престоя в апарата му с месеци, преди той да се реши да го прояви и да извади снимките. Така се натъжи, когато ги видя, че ги прибра в някакво чекмедже във вашингтонския апартамент и ги остави там.
Но вече беше време за промяна.
Никога нямаше да забрави Джоан, ала сега най-после отново бе влюбен. Обожаваше Бела и тя му отвръщаше със същото. Когато се разделяха на гарата в Оукланд, той й каза, че я обича, а тя отговори: