— Това, вижте, не знам — начумери се Пъркинсън.
— Няма да отнемаме повече от времето Ви — обади се Лойд. — Благодаря, че ми изяснихте възгледите си. Приятна вечер.
Докато се отдалечаваха, Дейзи каза:
— Не мисля, че го спечелихме.
— Човек никога не може да е сигурен. Но сега той знае и двете страни на историята и довечера няма да е прекалено креслив в кръчмата.
— Хмм.
Лойд усети, че не е съумял да я успокои.
Срещата свърши рано, понеже същата вечер по радиото се излъчваше първото предизборно предаване и всички партийни работници щяха да слушат. Чърчил имаше привилегията да говори пръв.
Докато се връщаха с автобуса към дома, Дейзи подхвана:
— Тревожа се. Аз съм слабо място в твоята кандидатура.
— Няма съвършени кандидати. Важното е как се справяш със слабостите си.
— Аз не искам да съм твоя слабост. Може би трябваше да стоя настрани.
— Напротив, аз пък искам всички да знаят всичко за теб от самото начало. Ако ти си слабо място, ще се откажа от политиката.
— Не, не! Ще се чувствам ужасно от мисълта, че си изоставил амбициите си заради мен.
— Няма да се стигне дотам — отговори Лойд, обаче отново забеляза, че не е успял да я успокои.
В къщата на улица „Нътли“ семейство Лекуит се бяха събрали около радиоапарата в кухнята. Дейзи държеше ръката на Лойд.
— Често идвах тук, докато те нямаше — каза тя. — Слушахме суинг по радиото и разговаряхме за теб.
Лойд реши, че е голям късметлия.
От радиото се разнесе познатият дрезгав и мобилизиращ глас на Чърчил. През изминалите пет тежки години този глас даваше на хората сила, надежда и кураж. Лойд се отчая — дори той самият се изкушаваше да гласува за Чърчил.
— Приятели — рече премиерът, — трябва да ви кажа, че социалистическата политика е противна на британските идеи за свобода.
Е, това беше обичайно. Всички нови идеи биваха заклеймявани като внесени от чужбина. Но какво би предложил Чърчил на хората? Лейбъристите имаха план. Какво предлагаха консерваторите?
— Социализмът е тясно преплетен с тоталитаризма — продължи Чърчил.
— Навярно няма да каже, че социалистите са като нацистите — вметна Етел.
— Аз пък мисля, че ще го каже — отговори Бърни. — Сега ще обясни, че сме разгромили противника зад граница и трябва вече да разгромим враговете, които са сред нас. Стандартната тактика на консерваторите.
— Хората няма да повярват на такова нещо — възрази Етел.
— Тихо! — намеси се Лойд.
— Една социалистическа държава — говореше министър-председателят. — Веднъж изградена във всичките си подробности и съставни части, не би могла да си позволи да има опозиция.
— Това е нечувано — възкликна Етел.
— Но аз ще отида и по-далеч. От цялото си сърце заявявам, че нито една социалистическа система не може да бъде установена без наличието на политическа полиция — рече Чърчил.
— Политическа полиция ли? — раздразни се Етел. — Откъде вади подобни изрази?
Бърни отвърна:
— В известен смисъл това е хубаво. В нашия манифест той не намира нищо, което да критикува, затова ни напада за неща, които ние всъщност не предлагаме. Проклет лъжец.
— Слушайте! — провикна се Лойд.
— Ще се наложи да прибегнат до някаква форма на Гестапо — каза Чърчил.
В този миг всички в кухнята скокнаха на крака, развикаха се и заглушиха речта на министър-председателя.
— Копеле! — крещеше Бърни и размахваше юмруци по посока на радиоапарата Маркони. — Копеле! Копеле!
Щом се поуспокоиха малко, Етел се зачуди:
— И това ли ще е тяхната кампания? Просто да разпространяват лъжи за нас?
— Много ясно — отговори Бърни.
— А хората ще им повярват ли? — обади се Лойд.
IV
В южната част на Ню Мексико, недалеч от Ел Пасо, се намира пустинята Хорнада дел Муерто или Пътят на мъртвеца. По цял ден слънцето безпощадно бие по бодливите мескити и остролистите юки. Тук живеят само скорпиони, гърмящи змии, огнени мравки и тарантули. И тук хората от проекта „Манхатън“ изпитаха най-смъртоносното оръжие, изнамерено от човешкия род.
Грег Пешков беше в Ню Мексико заедно с учените. Разположени бяха на десет хиляди ярда от бомбата. Надяваше се на две неща — първо, бомбата да проработи, и второ, това разстояние да е достатъчно голямо.