За съжаление, повечето учени бяха радикали, социалисти и либерали. Надали в техните среди имаше и един консерватор. Всички те вярваха, че научните открития трябва да се споделят с публиката, а не да се укриват и да служат само на един режим или на една държава. И така, докато американското правителство пазеше този огромен проект в строга тайна, учените устройваха дискусионни групи за споделянето на ядрената технология с целия свят. Самият Опи беше под подозрение — единствената причина да не е в комунистическата партия беше принципът му никога да не членува в клубове.
Сега Опи лежеше на земята до младия си брат Франк, също изтъкнат физик и също комунист. Двамата имаха очила за заваряване, през които да наблюдават експлозията. Грег и Фрунце — също, а други от учените носеха слънчеви очила.
Излетя още една ракета.
— Една минута — оповести Фрунце.
Грег чу Опи да казва „Божичко, тези работи морят сърцето“ и се зачуди дали това няма да са последните му думи.
Грег и Фрунце лежаха до Опи и Франк с очила пред очите и се взираха към мястото на изпитанието на бомбата.
Пред лицето на смъртта Грег се замисли за майка си, баща си и сестра си Дейзи, която сега беше в Лондон. Питаше се доколко ще им липсва. После, не без съжаление, мислите му се отместиха към Маргарет Каудри — тя го беше изоставила заради някакъв мъж, който беше готов да се ожени за нея. Ала най-много мислеше за Джаки Джейкс и Джорджи, който вече беше на девет години. Имаше горещото желание да наблюдава как Джорджи расте. Даде си сметка, че момченцето е основната причина да се надява да оцелее. Джорджи се беше промъкнал в душата му и беше откраднал цялата му любов. Силата на това чувство изненада Грег.
Разнесе се тътен на гонг, доста неуместен звук за пустинята.
— Десет секунди.
Грег усети подтик да стане и да побегне. Макар импулсът да беше глупав — къде може да избяга за десет секунди? — трябваше да се насили да остане на място.
Бомбата избухна в пет часа, двадесет и девет минути и четиридесет и пет секунди.
Първо се появи изумителна светлина, невъзможно ярка, най-силният блясък, който Грег беше виждал, по-ослепителен от слънцето.
После като че огнен купол се надигна от земята. С ужасна бързина пламъкът стана чудовищно висок. Стигна до върховете на планините и продължи да се издига — много скоро планините изглеждаха като джуджета пред него.
— Иисусе… — промълви Грег.
Куполът се превърна в квадрат. Светлината все още бе по-блестяща от слънцето и далечните планини бяха толкова ярко осветени, че Грег виждаше всяка гънка, падинка и скала.
После формата отново се промени. Долната част се превърна в стълб, който се извиси на цели мили в небето, като юмрука на самия Господ. Облакът кипящ пламък над стълба се разпростря като чадър и всичко заприлича на гъба. Висока седем мили. Цветовете в облака бяха като от преизподнята — оранжево, зелено и пурпурно.
Гореща вълна блъсна Грег, като че Всемогъщият отвори гигантска пещ. В същия момент звукът от експлозията достигна до слуха му и прозвуча като удар на съдбата. Ала това беше само началото. Могъщ гръмотевичен тътен се затъркаля през пустинята и заглуши всичко останало.
Яркият облак почна да се свива, ала грохотът не спираше, гърмеше и гърмеше. Грег се питаше дали този шум не възвестява свършека на света.
Най-сетне отзвуча, а гъбообразният облак почна да се разсейва.
Грег чу как Франк Опенхаймер казва:
— Работи!
— Да, работи — отвърна Опи.
Двамата братя си стиснаха ръцете.
„Светът си остана на мястото“, помисли Грег.
Ала светът се промени завинаги.
V
Лойд Уилямс и Дейзи отидоха в общината в Хокстън сутринта на двадесет и шести юли, за да наблюдават преброяването на гласовете.
Дейзи щеше да развали годежа, ако Лойд загуби изборите.
Той настоятелно отричаше вероятността годеницата му да представлява пречка за неговата политическа кариера, но Дейзи разбираше по-добре. Опонентите му отбелязаха точка, като почнаха да я наричат „Лейди Абъроуен“. Гласоподавателите се дразнеха от американския й акцент и реагираха така, сякаш тя няма право да участва в британската политика. Дори лейбъристите се държаха с нея особено и предлагаха кафе, докато те самите пиеха чай.
Както Лойд бе предвидил, Дейзи често съумяваше да преодолее първоначалната враждебност на хората с непринуденото си и очарователно поведение или с това, че помагаше на другите жени да измият чаените чаши. Но дали това щеше да е достатъчно? Категоричен отговор можеше да дойде само с изборните резултати.