— Реджиналд Сидни Бленкинсоп. Пет хиляди четиристотин двадесет и седем…
Когато прочете числата за Лойд, лейбъристите избухнаха в овации. Отне й малко време да осъзнае, че той е победил. След това видя как сериозното му изражение се заменя от широка усмивка. Дейзи почна да ръкопляска и да вика по-силно от всички. Лойд спечели! И не се налагаше тя да го напусне! Имаше чувството, че животът й е спасен.
— Затова обявявам, че Лойд Уилямс е законно избраният представител за Хокстън.
Лойд беше депутат. Дейзи гордо гледаше как той пристъпи напред и произнесе реч. Дейзи разбра, че подобни речи си имаха формула. Лойд подробно поблагодари на председателя и на неговия екип, после — на опонентите си за честната борба. Дейзи нямаше търпение да го прегърне. Лойд завърши словото с няколко изречения за предстоящите задачи, за възстановяването на изтерзаната от войната Британия и за създаването на едно по-справедливо общество. После получи още аплодисменти.
Щом слезе от подиума, Лойд отиде право при Дейзи, прегърна я и я целуна.
— Добра работа, скъпи — продума тя и усети, че не може да говори повече.
Не след дълго двамата взеха автобуса и отидоха в централата на Лейбъристката партия. Там научиха, че лейбъристите вече са спечелили сто и шест места в парламента.
Победата беше пълна.
Оказа се, че умните глави са сбъркали. Всеобщите очаквания бяха неоправдани. Когато се получиха всички резултати, стана ясно, че лейбъристите имат триста деветдесет и три места, а консерваторите — двеста и десет. Либералите имаха дванадесет представители. Комунистите — един, за Степни. Лейбъристите получиха смазващо мнозинство.
В седем вечерта Уинстън Чърчил, великият водач на Британия през войната, отиде в Бъкингамския дворец и подаде оставката си като министър-председател.
Дейзи си спомни една от шегите на Чърчил за Атли — „Една празна кола спря и от нея слезе Клем“. Човекът, когото той наричаше нищожество, го победи.
В седем и половина Клемънт Атли отиде в двореца в собствената си кола, шофирана от съпругата му, Вайълет. Крал Джордж VI го помоли да стане премиер на страната.
В къщата на улица „Нътли“, след като всички изслушаха новините по радиото, Лойд се обърна към Дейзи и рече:
— Е, това е. Можем ли вече да се оженим?
— Да. Когато пожелаеш.
VI
Тържеството за сватбата на Володя и Зоя се проведе в една от по-малките банкетни зали в Кремъл.
Войната с Германия беше приключила, ала Съветският съюз си оставаше смазан и беден, затова на една по-пищна церемония щеше да се погледне с лошо око. Зоя беше в нова рокля, а Володя — с униформа. Все пак храната беше изобилна и водката се лееше.
Сред гостите бяха племенниците на Володя, близнаците на сестра му Аня и противния й съпруг Иля Дворкин. Близнаците още нямаха шест години. Тъмнокосият Димка седеше кротко и четеше, а синеоката му сестричка Таня търчеше из залата, блъскаше се в масите и дразнеше гостите, все едно тя беше момчето.
Зоя беше толкова прелъстителна в розово, че Володя предпочиташе да остави гостите и веднага да я отведе в леглото. Това беше немислимо, разбира се. Приятелският кръг на баща му включваше някои от най-важните генерали и политици в страната. Мнозина бяха дошли на тържеството да поздравят щастливата двойка. Григорий намекваше, че по-късно може да се появи един изключително високопоставен гост; Володя се надяваше това да не е гнусният началник на НКВД, Берия.
Личното щастие не стана причина Володя да забрави нито ужасите, които беше видял, нито дълбоките си съмнения за съветския комунизъм. Неописуемата жестокост на тайната милиция, грешките на Сталин, които струваха живота на милиони хора, пропагандата, която караше войниците да се държат като обезумели зверове в Германия — всичко това го караше да се пита доколко са истински основните неща, в които беше възпитан да вярва. Тревожеше се в каква страна ще растат Димка и Таня. Но днес не беше времето да разсъждава за това.
Съветските големци бяха в добро настроение. Бяха спечелили войната и бяха разгромили Германия. Старият им враг, Япония, беше смазана от САЩ. Безумното разбиране за чест на японците не им позволяваше да се предадат лесно, но сега това беше само въпрос на време. Трагичното беше, че докато те се държат за своята гордост, ще умрат още японски и американски войници и още японски жени и деца ще останат без дом заради бомбите, а крайният резултат няма да се промени. Изглежда американците нямаха какво да направят, за да ускорят капитулацията и да предотвратят ненужните загуби.