Наложи се Володя да си напомня час по час, че Америка има и лоши страни. Имаше бедност, все някъде. Негрите бяха преследвани и в Юга нямаха право на глас. Имаше голяма престъпност — самите американци твърдяха, че е необуздана — макар че, странно, Володя не видя никакви доказателства за това и се чувстваше напълно спокоен, докато вървеше по улиците.
В продължение на няколко дни разглеждаше Ню Йорк. Работеше върху своя английски, който не беше добър. Не че това имаше някакво значение — градът беше пълен с хора, които говореха на лош английски със силен акцент. Володя опозна физиономиите на агентите от ФБР, които имаха задачата да го следят, и си набеляза няколко удобни места, където можеше да се освободи от тях.
Едно слънчево утро Володя излезе от съветското консулство в Ню Йорк. Не носеше шапка и беше облечен само в сив панталон и синя риза, все едно просто ще изтича да свърши някоя дреболия. Младеж в тъмен костюм и с вратовръзка го последва.
Володя влезе в магазина „Сакс“ на Пето авеню и си купи бельо и кафява риза на ситно каре. Който и да го следеше, трябваше да реши, че просто пазарува.
Шефът на нюйоркския клон на НКВД съобщи, че един съветски екип ще следи Володя по време на визитата му, за да се гарантира доброто му поведение. Володя едва прикриваше гнева си към организацията, която беше арестувала Зоя, и с усилие се удържа да не стисне човека за гърлото и да го удуши. Все пак запази спокойствие. Саркастично отбеляза, че за да изпълни мисията, ще се наложи да се отърве от опашката от ФБР и така неумишлено да загуби и хората от НКВД, но им пожелава успешна работа. В повечето дни успяваше да се освободи от тях след не повече от пет минути.
Следователно младежът, който го следеше сега, сигурно беше федерален агент. Строгото му облекло потвърждаваше предположението.
Понесъл покупките си в книжна торба, Володя излезе от магазина през страничен изход и взе такси. Остави ръкомахащия агент на тротоара. Когато таксито взе два завоя, Володя подхвърли на шофьора някаква банкнота и изскочи навън. Стрелна се в станцията на метрото, излезе от другата страна и постоя пет минути във входа на някаква сграда.
Агентът в тъмния костюм не се виждаше никъде.
Володя тръгна към Пен стейшън.
Отново провери дали не го следят и си купи билет. С билета и кесията с покупките в ръка, Володя се качи на влака.
Пътуването до Албъкърки отне три дни.
Влакът летеше миля подир миля през богати обработваеми земи, край огромни заводи, бълващи дим, и големи градове, където небостъргачите дръзко опираха в облаците. Съветският съюз беше по-голям, но — с изключение на Украйна — се състоеше предимно от иглолистни гори и замръзнали степи. Володя никога не си беше представял, че е възможно такова богатство.
А богатството не беше всичко. В продължение на няколко дни една мисъл се беше загнездила някъде в ума на Володя. Имаше нещо странно в американския живот. Най-сетне той осъзна какво е: никой не му искаше документи за проверка. След като мина през имиграционния контрол в Ню Йорк, повече никъде не се наложи да показва паспорта си. Излизаше, че в тази страна всеки човек може да иде на гарата или на спирката на автобуса и да си купи билет за всяко място, което му хрумне, без да се налага да има разрешително или да обяснява на някой чиновник целта на пътуването си. Усещането за свобода беше опасно опияняващо. Володя можеше да отиде където пожелае!
Богатството на Америка освен това засили у Володя страховете за собствената му страна. Германците почти бяха разорили Съветския съюз, а Америка беше три пъти по-многолюдна и десет пъти по-богата от Германия. Мисълта, че русите могат да се сплашат и да се подчинят посмекчи съмненията на Володя относно комунизма, въпреки всичко, което НКВД причини на жена му и на него самия. Той не би искал един ден децата му да живеят в свят, в който господства Америка.
Володя пътува през Чикаго и Питсбърг и нито веднъж не привлече внимание. Дрехите му бяха американски, а акцентът му остана незабелязан по простата причина, че не говореше с никого. Купуваше сандвичи и кафе с посочване и плащане. Разглеждаше оставените от другите пасажери вестници и списания, гледаше снимките и се мъчеше да разбере заглавията.
Последната част го отведе в дивата красота на пустинята. В далечината се виждаха заснежени върхове, обагрени в червено от изгрева. Може би затова планините се наричаха Кръвта Христова.