Тогава Фрунце и съпругата му излязоха.
За последните дванадесет години Вили беше понатежал — в Америка не страдаха от недостиг на храна. Въпреки че беше само на тридесет години, беше почнал да оплешивява. Все още имаше типичното си сериозно изражение. Облечен беше в обичайното за американците съчетание от спортна блуза и панталони в цвят каки.
Съпругата му не беше толкова консервативно облечена. Светлата й коса беше прибрана под барета, а роклята й беше безформена и кафеникава. Но носеше много гривни и пръстени. Володя си спомни, че така се носеха по-артистичните персони в Германия преди Хитлер.
Семейство Фрунце тръгнаха надолу по улицата и Володя ги последва.
Питаше се какви са политическите убеждения на съпругата и как щеше да се отрази нейното присъствие на предстоящия труден разговор. Навремето в Германия Фрунце беше твърд социалдемократ, затова нямаше голяма вероятност жена му да е консерваторка. Външният й вид също подкрепяше такова предположение. От друга страна, тя може би не знаеше, че по време на престоя си в Лондон Фрунце предаваше секретна информация на Съветския съюз. Следователно тя беше неизвестна величина.
Володя би предпочел да говори с Вили насаме и обмисли дали сега да не се откаже и да опита отново на другия ден. Но рецепционистката в хотела беше забелязала чуждестранния му акцент и до сутринта той можеше да се сдобие с опашка от ФБР. Можеше да се справи с преследвачи, въпреки че в този малък град няма да е така лесно като в Ню Йорк или Берлин. При това на другия ден беше събота и двамата Фрунце вероятно щяха да прекарат деня заедно. Колко ли щеше да се наложи да чака, преди да се срещне с него на четири очи?
Подобни решения никога не се взимаха лесно. Като поразмисли, Володя реши да действа сега.
Вили Фрунце и жена му отидоха да вечерят.
Володя мина покрай заведението и надзърна през прозореца. Мястото не беше скъпо и имаше сепарета. Володя реши да ги остави да се нахранят, преди да влезе и да се настани при тях. Настроението им щеше да е по-добро на пълен стомах.
Почака половин час, без да изпуска входа на ресторанта от поглед. След това, изпълнен с опасения, влезе.
Вили и жена му приключваха с вечерята. Докато Володя прекосяваше заведението, Вили го погледна, обаче не го позна.
Володя се разположи в сепарето до Алис и тихо заговори на немски:
— Здрасти, Вили. Не ме ли помниш от училище?
Фрунце се взира в него няколко секунди. После на лицето му изгря широка усмивка:
— Пешков? Володя Пешков? Наистина ли си ти?
Облекчението заля Володя като вълна. Фрунце беше приятелски настроен към него. Не се налагаше да преодолява бариера от враждебност.
— Наистина съм аз — отговори Володя и подаде ръка. После се обърна към Алис на английски:
— Моля да ме извините, но говоря езика Ви много слабо.
— Не се мъчете да опитвате — рече Алис на немски. — Моите родители са дошли тук по същото време като семейството на Вили.
— Напоследък мислех за теб — подхвърли удивен Фрунце. — Запознах се с друг човек с твоята фамилия — Грег Пешков.
— Наистина ли? Баща ми е имал брат, Лев, който е дошъл в Америка май през петнадесета година.
— Не. Лейтенант Пешков е много по-млад. Както и да е. Какво правиш тук?
Володя с усмивка отговори:
— Дойдох да се срещна с теб.
Преди Фрунце да попита защо, той продължи:
— Последния път, когато те видях, ти беше секретар на социалдемократическата партия в Нойкьолн.
Това беше втората стъпка. След като започнаха разговора на приятелска основа, сега Володя напомняше на Вили за младежкия му идеализъм.
— Да. Този опит ме убеди, че демократичният социализъм не работи — заяви Фрунце. — Оказахме се напълно безпомощни срещу нацистите. Наложи се Съветският съюз да ги възпре.
Това беше самата истина и на Володя му стана приятно, че Фрунце го осъзнава. Коментарът показа и нещо по-важно — политическите идеи на Фрунце не бяха омекнали от охолния живот в Америка.
— Смятахме да пийнем нещо в бара на ъгъла — намеси се Алис. — В петък вечер там се отбиват доста от учените. Искате ли да дойдете с нас?
Последното нещо, от което Володя имаше нужда, беше да го засекат на публично място със семейство Фрунце.
— Не знам — отговори той. Всъщност вече се заседаваше твърде дълго с тях в ресторанта. Време беше за третата стъпка: да напомни на Фрунце за неговата страшна вина. Приведе се и сниши глас.