— Вили, ти знаеше ли, че американците ще пуснат бомбата над Япония?
Настана тишина. Володя затаи дъх. Заложи на това, че Фрунце изпитва тежки угризения.
За миг се уплаши, че е отишъл твърде далеч. Фрунце изглеждаше готов да избухне в сълзи.
После се овладя.
— Не, не знаех. Никой от нас не знаеше.
— Предполагахме — гневно рече Алис. — Че американските военни ще направят някаква демонстрация на мощта на бомбата, за да сплашат японците и да ги накарат да капитулират по-бързо.
„Значи Алис е знаела за бомбата от по-рано“, каза си Володя. Нищо чудно. Мъжете бързо установяваха, че не могат да пазят подобни неща в тайна от съпругите си. Алис продължи:
— И така, ние очаквахме да взривят бомбата някога, някъде. Но си представяхме, че ще унищожат някой необитаем остров или някой военен обект, където има много оръжия и малко хора.
— Това би било оправдано — каза Фрунце, после гласът му се сниши до шепот. — Но… никой не допускаше, че ще хвърлят бомбата над град и ще убият осемдесет хиляди мъже, жени и деца.
Володя кимна.
— Знаех си, че ще се чувстваш така.
Всъщност с цялото си сърце се бе надявал на това.
— Кой би се чувствал инак? — попита Фрунце.
— Нека ти задам един още по-важен въпрос.
Това беше четвъртата стъпка.
— Ще го направят ли пак?
— Не знам. Може би. Дано Бог се смили над всички ни, могат да го направят.
Володя прикри задоволството си. Беше накарал Фрунце да се чувства отговорен не само за миналата употреба на ядреното оръжие, но и за бъдещата.
Той кимна.
— И ние така смятаме.
— Кои сте тези „ние“? — остро попита Алис.
Тя беше проницателна и навярно много по-разумна от съпруга си. Володя трудно би я заблудил и затова реши да не го прави. Налагаше се да рискува и да говори открито с нея.
— Справедлив въпрос — рече той. — Пък и аз не съм дошъл чак тук, за да мамя своя стар приятел. Аз съм майор от разузнаването на Червената армия.
Двамата го зяпнаха. Сигурно вече бяха допуснали нещо такова, обаче прямотата му ги смая.
— Има нещо, което трябва да ви кажа. Нещо от огромна важност. Има ли къде да поговорим насаме?
Фрунце и жена му изглеждаха неуверени.
— В нашия апартамент? — предложи Вили.
— Вероятно е натъпкан с микрофони от ФБР.
Фрунце имаше известна представа от работата на тайните служби, обаче Алис беше шокирана:
— Наистина ли мислите така? — попита тя невярващо.
— Да. Можем ли да идем с колата някъде извън града?
— Има едно място, където по това време имаме навика да ходим да гледаме залеза — каза Фрунце.
— Отлично. Вървете в колата. Аз ще дойда малко след вас.
Фрунце плати сметката и двамата с Алис излязоха. Володя тръгна след тях. Установи, че не ги следят. Влезе в Плимута. Разположиха се по американски — тримата на предната седалка. Фрунце подкара извън града.
Минаха по един черен път и се озоваха на невисок хълм. Там Фрунце спря колата. Володя им махна да излизат и ги отведе на стотина ярда от колата — за всеки случай.
Наслаждаваха се на залеза над каменистата земя и ниските храсталаци. Володя премина на петата стъпка.
— Мислим, че следващата бомба ще бъде пусната някъде в Съветския съюз.
Фрунце кимна.
— Пази Боже. Обаче навярно имаш право.
— И ние не можем да направим абсолютно нищо — додаде Володя, неуморно преследвайки целта си. — Няма предпазни мерки, които да сме в състояние да вземем. Няма прегради, които да можем да издигнем. Няма начин да предпазим нашия народ. Няма защита от атомната бомба. От бомбата, която ти създаде, Вили.
— Знам — тъжно отвърна Фрунце. Очевидно вярваше, че ако Съветският съюз бъде нападнат с ядрено оръжие, това ще е по негова вина.
Шеста стъпка.
— Само наличието на наша бомба би предоставило някаква защита.
Физикът не искаше да повярва.
— Това не е защита.
— Но е пречка.
— Може и така да е — отстъпи Вили.
— Не искаме тези бомби да се разпространяват — каза Алис.
— Нито пък аз — отговори Володя. — Обаче единственият сигурен начин да попречим на американците да изравнят Москва със земята, както направиха в Хирошима, е Съветският съюз да разполага със своя бомба и да заплаши, че ще отвърне на удара.