— През последните няколко години съм искал от много хора да излагат живота си на опасност. Хора като вас двамата, германци, които ненавиждат нацистите, мъже и жени, които поемаха ужасен риск и ни пращаха информация, която ни помогна да спечелим войната. И трябва да ви кажа същото, което казвах и на тях — ако не го направите, ще загинат много повече хора.
Володя млъкна. Това беше най-силният му довод. Нямаше какво повече да предложи.
Фрунце отново погледна жена си.
— Ти направи бомбата, Вили — каза му тя.
— Ще си помисля — отговори Вили на Володя.
III
Два дни по-късно той предаде плановете.
Володя ги отнесе в Москва.
Зоя беше освободена от затвора. Не беше толкова ядосана от ареста, колкото беше съпругът й.
— Направиха така в защита на революцията — подхвърли тя. — Не ме биха. В ареста бях просто като в някой особено скапан хотел.
Когато се прибраха у дома и се любиха, Володя рече:
— Имам да ти покажа нещо, което донесох от Америка.
Изтъркули се от леглото, отвори някакво чекмедже и извади книга.
— Нарича се каталог на „Сиъръс Робък“ — съобщи Володя и седна до Зоя. — Гледай това.
Каталогът се отвори на страница с дамско облекло. Манекените бяха абсурдно слаби, но тъканите на дрехите бяха ярки и ведри — райета, карета, едноцветни, плисета, платки, коланчета.
— Тази е хубава — посочи Зоя. — Два и деветдесет и осем много пари ли са?
— Всъщност не. Средната седмична заплата е около петдесет долара, наемът за жилище е приблизително една трета от това.
— Наистина ли? — Зоя беше удивена. — И повечето хора лесно могат да си позволят такива дрехи?
— Точно така. Може би селяните не могат. От друга страна, тези каталози са предназначени за фермерите, които живеят на над сто километра от най-близкия магазин.
— И как се прави?
— Избираш от книгата каквото искаш и им пращаш парите. След две седмици пощальонът ти донася каквото си поръчала.
— Царска работа — Зоя взе каталога и го разлисти. — А, има и още!
Следваха сака и поли от по четири и деветдесет и осем за костюм.
— И тези са елегантни.
— Продължавай, продължавай — настоя Володя.
Зоя изумена разглеждаше страница след страница дамски палта, шапки, обувки, бельо, пижами, чорапи.
— И хората могат да поръчат всичко това?
— Точно така.
— Ами че на коя да е от тези страници има по-голям избор от цял съветски магазин!
— Именно.
Зоя продължи бавно да разлиства. Мъжките облекла бяха също толкова разнообразни. И детските. Зоя забоде показалец върху дебело вълнено палто за момченце на цена петнадесет долара.
— Предполагам, че на тази цена всяко момче в Америка има такова палто.
— Навярно.
След дрехите бяха мебелите. Легло за двадесет и пет долара. Всичко беше евтино при седмична заплата от петдесет долара. Имаше още и още. Стотици неща, които в Съветския съюз не можеха да се купят за никакви пари — играчки, настолни игри, козметика, китари, работни инструменти, електроуреди, романи с шарени корици, коледна украса, тостери.
Даже трактор.
— Как мислиш — полюбопитства Зоя, — дали всеки в Америка, който иска трактор, може да го получи веднага?
— Стига да има пари.
— И не е нужно да се записва в списък и да чака няколко години?
— Не.
Зоя затвори каталога и мрачно се взря във Володя.
— Щом хората могат да имат всичко това, за какво им е притрябвал комунизмът?
— Добър въпрос.
Двадесет и втора глава
1946 година
I
Берлинските хлапетии имаха нова игра — „Ела, жено!“. Карла забеляза, че това не беше просто поредната игра, в която момчетата гонят момичетата. Момчетата се събираха на група и подгонваха едно момиче. Щом го хванеха, изкрещяваха „Ела, жено!“ и го хвърляха на земята. После го държаха там, а едно лягаше отгоре и имитираше сексуален акт. Това бяха седем-осемгодишни деца, които не би трябвало да знаят какво е изнасилване, обаче имаха тази игра, защото бяха виждали какво правят червеноармейците с германките. Всеки съветски войник знаеше тези две думи на немски — „Komm, Frau!“
Какво им беше станало на съветските войници? Карла не познаваше жена, която да е изнасилена от френски, британски, американски или канадски войник, макар да предполагаше, че има и такива случаи. Докато всичките й познати жени на възраст между петнадесет и петдесет и пет години бяха станали жертва най-малкото на един съветски войник — майка й Мод; приятелката й Фрида; майката на Фрида, Моника; прислужницата Ада. Всички.