Ала се оказа, че са имали късмет — останаха живи. Някои жени, насилвани в продължение на часове от десетки мъже, бяха загинали. Карла беше чувала за момиче, изпохапано до смърт.
Само Ребека Розен избегна това. След като Карла я спаси от съветските войници в деня на освобождаването на Еврейската болница, Ребека се настани в дома на фон Улрихови. Къщата се намираше в съветската зона, ала момичето нямаше къде другаде да отиде. Цели месеци тя се кри на тавана като избягал престъпник. Слизаше долу само късно през нощта, когато зверовете-войници спяха пиянския си сън. Когато можеше, Карла прекарваше по няколко часа с нея горе на тавана. Играеха на карти и всяка разказваше за живота си. Карла искаше да е като по-голяма сестра, но Ребека сякаш я приемаше като майка.
И тогава Карла откри, че наистина ще става майка.
Мод и Моника бяха прехвърлили петдесетата си година и, слава Богу, бяха твърде възрастни, за да забременеят. Ада просто имаше късмет, ала и Карла, и Фрида бяха забременели от насилниците си.
Фрида направи аборт.
Абортите бяха нелегални — още беше в сила нацисткият закон, който ги наказваше със смърт. Затова Фрида се обърна към една стара „акушерка“, която свърши работата срещу пет цигари. Фрида разви тежка инфекция, която щеше да я убие, ако Карла не бе успяла да открадне малко от оскъдния пеницилин в болницата.
Карла реши да задържи бебето.
Чувствата й се мятаха от едната крайност в другата. Когато се измъчваше от сутрешното неразположение, тя кипеше от гняв срещу чудовищата, които я бяха насилили и я бяха оставили с това бреме. Друг път се улавяше, че просто седи с ръце на корема, гледа в празното пространство и мечтае за бебешки дрешки. Тогава се питаше дали личицето на детето няма да й напомня за някой от онези мъже и тя няма да го намрази заради това. Но сигурно щеше да носи и чертите на фон Улрихови. Карла беше разтревожена и уплашена.
През януари четиридесет и шеста беше бременна в осмия месец. Като почти всички германци, тя се измъчваше от студа, глада и немотията. Когато бременността й започна да личи, Карла се видя принудена да напусне работа и да стане една от милионите безработни. Купоните за храна се раздаваха веднъж на десет дни. Определената дажба за хората без специални привилегии беше хиляда и петстотин калории дневно. И затова трябваше да се плаща, разбира се. А дори и онези, които разполагаха и с пари, и с купони, понякога не получаваха нищо, защото храната свършваше.
Карла се чудеше дали да не потърси специално отношение от съветските власти заради шпионската работа по време на войната. Но Хайнрих беше опитал и това го доведе до доста страховито преживяване. Съветското военно разузнаване очакваше от него да продължи да шпионира в полза на Москва. Поискаха от Хайнрих да се инфилтрира сред американските военни. Когато Хайнрих отказа, онези се озлобиха и заплашиха да го пратят в трудов лагер. Той се отърва, само защото заяви, че не говори английски и няма да им е от полза. Случаят послужи като предупреждение за Карла и тя реши, че е най-безопасно да си мълчи.
Денят се оказа щастлив за Карла и Мод, защото успяха да продадат един скрин — Югендщил от светъл дъб, купен от родителите на Валтер след сватбата им през 1889 година. Карла, Мод и Ада го бяха натоварили на взета назаем ръчна количка.
В дома им още нямаше мъж. Ерик и Вернер бяха сред милионите изчезнали немски военни. Навярно бяха загинали. Полковник Бек каза на Карла, че на Източния фронт са намерили смъртта си близо три милиона германци; други бяха умрели от студ, глад и болести като съветски пленници. Още два милиона бяха още живи и се намираха в лагери на съветска територия. Някои от тях успяха да се върнат — или бяха избягали, или се разболяваха прекалено тежко и не можеха повече да се ползват за работа. По пътищата на Европа имаше хиляди такива хора, които се мъчеха да стигнат до домовете си. Карла и Мод написаха множество писма до съветските власти, но така и не получиха отговор.
Карла се терзаеше при мисълта за връщането на Вернер. Тя още го обичаше и отчаяно се надяваше и той да я обича, но я беше страх да го посрещне така — с детето на насилника си. Макар станалото да не беше по нейна вина, съвсем ирационално Карла се чувстваше засрамена.