И така, трите жени бутаха количката по улиците. Оставиха Ребека у дома. Червеноармейската оргия беше преминала кошмарния си връх на грабежи и насилия и Ребека вече не живееше на тавана, но все още не беше безопасно за хубавите момичета да излизат навън.
Над „Унтер ден Линден“, някога любимо място за разходки на немския елит, висяха образите на Ленин и Сталин. Повечето улици в града бяха разчистени. Тухлите от разрушените сгради бяха струпани на камари на всеки няколкостотин метра — ако някога въобще германците успееха да възстановят страната си, може би щяха да ги използват. На места сградите на цели улици бяха изравнени със земята. Разчистването на отломките щеше да отнеме години. Цяло лято във въздуха тегнеше сладникавата миризма на разложена плът, понеже сред руините още гниеха телата на хиляди убити. Сега миришеше само след дъжд.
Градът беше разделен на четири зони — съветска, американска, британска и френска. Много от оцелелите здания бяха заети от окупационните армии. Берлинчани живееха където намерят. Често търсеха убежище в някоя запазена стая на полусрутена сграда. Отново имаше течаща вода, а понякога и електричество, обаче трудно се намираше гориво за отопление и готвене. Скринът на фон Улрихови сигурно щеше да е не по-малко ценен и във вид на дърва за огрев.
Трите жени го откараха във Вединг, във френската зона, където го продадоха срещу картон цигари Житан на един очарователен полковник, парижанин. Окупационната валута нямаше стойност, понеже Съветите печатаха прекалено много от нея. Всичко се купуваше и продаваше за цигари.
Сега се завръщаха триумфално — Мод и Ада бутаха празната количка, а Карла крачеше до тях. Всичко я болеше, обаче бяха богати — цял картон цигари щеше да им стигне за много време.
Когато мръкна, бързо стана мразовито. Пътят към дома минаваше през британския сектор. Карла понякога се питаше дали британците няма да помогнат на майка й, ако узнаят какви трудности преживява. От друга страна, Мод беше германска гражданка вече от двадесет и шест години. Брат й, лорд Фицхърбърт, беше богат и влиятелен човек, ала след брака й с Валтер фон Улрих отказваше да я подкрепя. Фиц беше упорит и нямаше изгледи някога да размисли.
Натъкнаха се на група от тридесет-четиридесет опърпани берлинчани, скупчени пред използвана от британските окупационни сили къща. Трите жени спряха, за да разберат какво гледат хората — в къщата имаше някакво увеселение. През прозорците се виждаха ярко осветени стаи, смеещи се мъже и жени с чаши в ръце, келнери, които сновяха сред тях с подноси. Карла се огледа — тълпата пред къщата се състоеше главно от жени и деца. В Берлин, а и в цяла Германия, не бяха останали много мъже. Жените и децата се взираха с копнеж в прозорците и приличаха на прогонените грешници пред райските врати. Тъжна картина.
— Отвратително — рече Мод и тръгна по алеята към вратата на къщата.
Британският караул й препречи пътя с думите „Nein, nein“ — сигурно единственото, което знаеше на немски.
Мод му заговори с кристалния си аристократичен акцент:
— Трябва незабавно да се срещна с Вашия командващ офицер.
Войникът скептично огледа вехтото й палто, но след кратко колебание почука на вратата. Показа се нечие лице.
— Една дама, англичанка, желае да разговаря с командващия офицер — съобщи караулът.
След малко на входа се появиха британски офицер и неговата съпруга. Офицерът беше с куртка и папийонка, а офицершата — с дълга рокля и перли. Изглеждаха карикатурно.
— Добър вечер — рече Мод. — Безкрайно съжалявам, че се налага да ви безпокоя по време на тържеството.
Двамата я зяпаха и се дивяха как може една жена в дрипи да им говори така.
— Просто помислих — продължи Мод, — че би трябвало да видите какво причинявате на тези клети хора на улицата.
Офицерът и жена му огледаха тълпата.
— Бихте могли да спуснете завесите, за Бога.
— О, Божичко, може би бяхме ужасно нелюбезни? Джордж?
— Непреднамерено — отговори мрачно мъжът.
— Възможно ли е някак да се извиним, ако пратим храна на хората отвън?
— Да — бързо отговори Мод. — Това би се възприело и като любезност, и като извинение.
Офицерът като че се съмняваше. Може би сервирането на canapé на гладуващи германци не беше по устав.
— Джордж, скъпи, можем ли? — примоли се жената.
— Ох, добре.
— Благодаря Ви, че ни обърнахте внимание. Ние наистина не сме искали да направим това — каза жената на Мод.