— Вече над сто години тези градини освежават душите на хората, които живеят сред мрачен индустриален пейзаж — продължи кметът. После добави към предварително заучената реч: — Под това кедрово дърво поисках ръката на жена си.
Прекъсна го мощно металическо тракане, прилично на стъпките на железен великан. Лойд видя как по алеята се задава грамадна машина. Като че беше най-големият багер на света. Стрелата му беше деветдесет стъпки дълга, а в кофата преспокойно би се побрал камион. Най-удивителното беше, че се придвижваше на въртящи се стоманени обувки, които разтърсваха земята.
Били гордо съобщи на Лойд:
— Това е самоходен екскаватор „Мониган“. Загребва по шест тона пръст наведнъж.
Филмовата камера снимаше как чудовищната машина гази по алеята.
Само едно не харесваше Лойд в Лейбъристката партия. У мнозина социалисти имаше някаква жилка пуритански авторитаризъм. Дядо му я имаше. Чичо му Били също. Сетивните наслади ги караха да се чувстват неудобно. Жертвата и себеотрицанието им прилягаха повече. Те смятаха, че пленителната красота на тези градини е маловажна. И грешаха.
Етел не беше като баща си и брат си. Лойд също. Може би тази сухарска жилка в рода вече беше пресъхнала. Надяваше се на това.
Фиц стоеше на настланата с розови камъчета алея, а багеристът насочваше грамадната машина към мястото.
— Министърът на въгледобива ви е казал, че когато мината се изчерпи, градините ще бъдат подложени на програма за ефективно възстановяване, както той се изразява. А аз ви казвам, че това обещание не означава нищо. Нужни бяха повече от сто години на дядо ми, на баща ми и на мен, за да могат градините да достигнат днешната си красота и хармония. За възстановяването им ще трябват още сто години.
Стрелата на екскаватора беше поставена под ъгъл от четиридесет и пет градуса над храстите и цветните лехи. Кофата беше над игрището за крокет. Чакането беше доста дълго. Хората се смълчаха. Били рече на висок глас:
— Почвайте го, за Бога.
Един от инженерите с каски наду свирка.
Кофата шумно се стовари върху земята. Стоманените й зъби захапаха равната зелена морава. Стоманеното въже на стрелата се натегна, разни механизми заскърцаха и кофата започна да се движи назад. Изкопа леха с едри жълти слънчогледи, розовата градина, миртовите храсти, малките диви кестени и една магнолия. Към края на пътуването си беше пълна с пръст, цветове и растения.
После се вдигна на двадесет фута и част от тях почна да се ръси по земята.
Стрелата тръгна настрани. Лойд видя, че е по-висока от къщата. Помисли, че кофата ще строши прозорците на горния етаж, но операторът беше умел и спря навреме. Стоманеното въже се поотпусна, кофата се наклони и шест тона от градината се изсипаха на няколко стъпки от входа на дома.
Кофата се върна в първоначалното положение и целият процес се повтори.
Лойд видя, че Фиц плаче.
Двадесет и трета глава
1947 година
I
В началото на 1947 година изглеждаше напълно възможно цяла Европа да стане комунистическа.
Володя не знаеше на какво да се надява — дали на пълната победа на комунизма, или на обратното.
Червената армия господстваше в Източна Европа, а комунистическите партии печелеха изборите в Западна Европа. Комунистите си бяха завоювали уважение заради съпротивата срещу нацизма. На първите следвоенни избори във Франция за тях гласуваха пет милиона граждани и така Комунистическата партия стана най-популярната в страната. В Италия коалицията между комунисти и социалисти спечели четиридесет процента от гласовете. В Чехословакия само комунистите взеха тридесет и осем процента и оглавиха демократично избраното правителство.
В Австрия и Германия, където гласоподавателите бяха грабени и насилвани от Червената армия, нещата стояха по-иначе. На местните избори в Берлин социалдемократите спечелиха шестдесет и три от сто и тридесет места, а комунистите — едва двадесет и шест. Ала Германия беше разрушена и гладна и в Кремъл се надяваха, че хората ще се обърнат към комунизма от отчаяние, точно както се бяха обърнали към нацизма сред Депресията.
Голямото разочарование дойде от Британия. На следвоенните избори в парламента влезе само един комунист. А лейбъристкото правителство даваше всичко, което комунизмът обещаваше — богатство, безплатно здравеопазване, всеобщо образование и дори петдневна работна седмица за миньорите.