Ала в останалите европейски държави капитализмът не успяваше да измъкне хората от следвоенната депресия.
„Пък и времето е на страната на Сталин“, мислеше си Володя, докато гледаше как снегът се трупа на все по-дебели пластове по приличните на луковици черковни кубета. Зимата на четиридесет и шеста — четиридесет и седма в Европа беше най-студената през последните над сто години. В Сен Тропе падна сняг. Британските пътища и железници станаха непроходими и промишленото производство секна — а това не беше ставало дори през войната. Във Франция хранителните дажби бяха по-малки от военновременните. Организацията на обединените нации изчисли, че над сто милиона европейци живеят с по хиляда и петстотин калории на ден — количеството, при което организмът започва да страда от недохранване. Докато моторите на производството се въртяха все по-бавно и по-бавно, хората добиха усещането, че няма какво да губят и революцията взе да изглежда единствен изход.
Направеше ли Съветският съюз свое ядрено оръжие, никоя страна нямаше да може да се изпречи на пътя му. Съпругата на Володя, Зоя, и нейните колеги бяха построили ядрен реактор в Лаборатория №2 на Академията на науките — умишлено мъгляво название за подобна разработка. Ядреният реактор стигна критичната точка по Коледа, шест месеца след раждането на Константин, сина на Зоя и Володя. Детето спеше в кошарка в лабораторията. Зоя тихичко обясни на мъжа си, че за малкия Костя няма да има разлика ако се намира на два-три километра от реактора — при авария цяла Москва щеше да изчезне.
След раждането на Костя противоречивите чувства на Володя за бъдещето отново се обостриха. Искаше синът му да бъде гражданин на горда и процъфтяваща държава. Вярваше, че Съветският съюз заслужава да господства над Европа. Червената армия беше разгромила нацистите през четирите години на жестока тотална война; останалите съюзници воюваха по периферията и се включиха едва през последните единадесет месеца. Съветските жертви бяха по-многочислени от жертвите на всички останали съюзници, взети заедно.
Ала после Володя се замисляше за това какво означава комунизмът: необосновани чистки; инквизиции в подземията на тайната милиция; войници, които са подтиквани да се държат като зверове в завладените територии; цялата огромна страна, принудена да се покорява на безумните решения на тиранин, който разполага с повече власт от царете. Наистина ли Володя искаше тази жестока система да се разпространи в цяла Европа?
Спомни си как отиде на Пен Стейшън в Ню Йорк и си купи билет за Албакърки, без да иска ничие разрешение и без да представя никакви документи. Спомни си опияняващото усещане за пълна свобода, което това му даде. Отдавна беше изгорил каталога на „Сиърс Робък“, обаче стотиците страници с достъпни за всички хубави стоки останаха ярко в паметта му. Съветските граждани мислеха, че приказките за свободата и богатството на Запада са само пропаганда, обаче Володя знаеше друго. Част от него копнееше за разгрома на комунизма.
Бъдещето на Германия — следователно, на цяла Европа — щеше да се реши на Московската конференция на външните министри през март 1947 година.
Володя, вече полковник, отговаряше за екипа на военното разузнаване, командирован на конференцията. Срещите се провеждаха в красива зала в Дома на самолетостроенето, удобно близо до хотел „Москва“. Както винаги, делегатите и техните преводачи седяха около масата, а сътрудниците им заемаха няколко редици столове зад тях. Съветският външен министър, Вячеслав Молотов, старият Каменен задник, искаше Германия да изплати на неговата страна военни репарации в размер на десет милиарда долара. Американците и британците възразяваха, че това ще погуби немощната германска икономика. Навярно именно такова беше желанието на Сталин.
Володя поднови познанството си с Уди Дюър, който сега беше фотограф на новинарската агенция, натоварена с отразяването на срещата. Уди също се беше оженил и показа на Володя снимка на една изумителна тъмнокоса жена и малко момиченце. Докато пътуваха в лимузината ЗИС-110Б на връщане от официалната фотосесия в Кремъл, Уди заговори на Володя:
— Нали си даваш сметка, че Германия няма пари за вашите репарации?
Английският на Володя се беше подобрил и сега можеха да говорят без преводач.
— Как при това положение немците се изхранват и възстановяват градовете си?
— С помощи от нас, разбира се — отговори Уди. — Даваме цяло състояние за помощи. Каквито и да било германски репарации ще са всъщност с наши пари.