— И какво лошо има в това? По време на войната Съединените щати просперираха. Моята родина беше опустошена. Може би вие би трябвало да платите.
— Американските гласоподаватели не са на това мнение.
— Американските гласоподаватели могат да грешат.
— Така е. Обаче парите са техни.
„Ето пак“, рече си Володя — „зачитането на общественото мнение.“ Беше го забелязал и по-рано в разговорите с Уди. Американците говореха за гласоподавателите така, като в Съветския съюз говореха за Сталин — трябваше да им се подчиниш, независимо дали са прави или грешат.
Уди свали прозореца на колата.
— Нали нямаш нищо против да снимам града? Светлината е прекрасна — каза той и фотоапаратът му защрака.
Знаеше, че може да заснема само предварително одобрени кадри. Но на улицата нямаше нищо от значение — само няколко жени, които ринеха сняг. Въпреки това Володя отговори:
— Моля те, недей.
Пресегна се покрай Уди и затвори прозореца.
— Само официални снимки.
Тъкмо щеше да му поиска лентата, когато Уди го попита:
— Помниш ли, че ти говорих за Грег Пешков, моят приятел, който има същата фамилия като тебе?
Володя определено помнеше. И Вили Фрунце беше подхвърлил нещо такова. Сигурно говореха за един и същи човек.
— Не помня — излъга Володя. Не искаше да има нищо общо с никакви роднини на Запад. Подобни връзки навличаха подозрения и неприятности на съветските граждани.
— Е, той е в американската делегация тук. Можеш да поговориш с него. Да видиш дали не сте роднини.
— Да, ще го направя — отвърна Володя и реши на всяка цена да избягва Пешков от американската делегация.
Предпочете да не взима лентата от апарата на Уди. Една безобидна улична сцена не си струваше разправиите.
На другия ден, на конференцията, американският държавен секретар Джордж Маршал предложи четирите страни-съюзници да премахнат отделните сектори в Германия и да обединят страната, за да може тя отново да се превърне в туптящото стопанско сърце на Европа — да може да добива полезни изкопаеми, да поднови промишлеността, да купува и да продава.
А това беше последното нещо, което Съветският съюз би искал да се случи.
Молотов отказа да обсъжда въпроса за обединението, докато не се уредят репарациите.
Конференцията попадна в задънена улица.
Точно това беше желанието на Сталин.
II
„Светът на международната дипломация е малък“, разсъждаваше Грег Пешков. Един от младите сътрудници в британската делегация на Московската конференция беше Лойд Уилямс. Той беше женен за Дейзи, полу-сестра на Грег. В началото Грег не хареса вида на Лойд, който се обличаше като префърцунен английски джентълмен, обаче човекът се оказа приличен.
— Молотов е противен тип — заяви Лойд, докато двамата пиеха водка-мартини в бара на хотел „Москва“.
— И какво ще правим с него?
— Не знам, обаче Британия не може да живее повече с тези отлагания. Окупацията на Германия е разход, който не можем да си позволим, а тежката зима превърна този проблем в истинска криза.
— Знаеш ли какво — подхвана Грег, който по-скоро размишляваше гласно. — Ако Съветите не играят, ние би трябвало да продължим и без тях.
— Как можем да го направим?
Грег започна да изброява на пръсти.
— Какво искаме ние? Искаме да обединим Германия и да проведем избори.
— И ние.
— Искаме да премахнем обезценената райхсмарка и да въведем нова валута, за да могат германците да почнат отново да работят.
— Да.
— И освен това искаме да спасим страната от комунизма.
— Такава е и британската политика.
— Не можем да свършим изброеното на изток, защото Съветите няма да се съгласят. Следователно могат да вървят по дяволите. Ние контролираме три четвърти от Германия — да го направим в нашата зона и да оставим източната част на страната да се затрие.
Лойд се умисли.
— Обсъждал ли си това с твоя началник?
— Не, за Бога. Просто разсъждавам на глас. Слушай какво. Защо пък да не го направим?
— Ще предложа това на Ърни Бевин.
— А аз ще говоря с Джордж Маршал — рече Грег и отпи. — Водката е единственото, което руснаците правят като хората. Е, как е сестра ми?