В петък следобед сър Брайън отиде да види генерал Клей и Лойд бе поканен като част от антуража. Сър Брайън каза на генерала:
— Русите могат да блокират аутобана пред Вашия конвой и да почакат, за да разберат дали имате куража да ги ударите. Обаче не вярвам да почнат да свалят самолетите.
— Не виждам как бихме могли да доставим достатъчно провизии по въздуха — повтори Клей.
— Нито пък аз — призна сър Брайън. — Но ще го правим, докато не измислим нещо по-добро.
Клей вдигна телефона.
— Свържете ме с генерал ЛеМей във Висбаден.
След минута попита:
— Къртис, да ти се намират самолети, които могат да превозват въглища?
Пауза.
— Въглища — натърти Клей.
Още една пауза.
— Нали това ти казвам — въглища.
След миг Клей погледна сър Брайън и му рече:
— Казва, че американските ВВС могат да доставят всичко.
Британците се върнаха в своята главна квартира.
В събота Лойд ангажира един армейски шофьор и отиде на лична мисия в съветския сектор. Намери адреса на семейство фон Улрих, които беше посетил преди петнадесет години.
Знаеше, че Мод още живее тук. Двете с майка му бяха подновили кореспонденцията си в края на войната. Писмата на Мод храбро представяха едно ежедневие, което навярно беше изпълнено с жестоки трудности. Тя не търсеше помощ, а и Етел не можеше да направи нищо за нея — и в Англия все още действаше купонната система.
Мястото изглеждаше много различно от спомените на Лойд. През тридесет и трета домът на фон Улрихови беше много представителен. Вярно, леко позапуснат, но изискан. Сега беше съборетина. На повечето прозорци вместо стъкла имаше дъски или хартия. В зидарията имаше дупки от куршуми, а оградата беше съборена. Дограмите и вратите не бяха боядисвани от много години.
Лойд поседя малко в колата и погледа къщата. Предишния път, когато дойде тук, бе на осемнадесет години, а Хитлер току-що беше станал канцлер. Младият Лойд не можеше и да си представи ужасите, които светът преживя оттогава. Нито той, нито някой друг не подозираше колко близо до победата щеше да стигне фашизмът в цяла Европа. Или колко много ще трябва да пожертват всички, за да го победят. Лойд се чувстваше малко като къщата на фон Улрихови — разнебитен, бомбардиран и обстрелван, но още жив.
Мина по алеята и почука на вратата.
Позна прислужницата, която му отвори.
— Здравей, Ада. Помниш ли ме? — попита той на немски. — Аз съм Лойд Уилямс.
Отвътре домът изглеждаше по-добре. Ада го въведе в салона. Върху пианото имаше цветя във водна чаша. На дивана беше застлано пъстро одеяло — несъмнено за скриване на дупките в тапицерията. Вестниците по прозорците пропускаха изненадващо обилна светлина.
Двегодишно момченце влезе в салона и огледа Лойд с откровено любопитство. Беше облечено в домашно ушити дрешки, а в личицето му имаше нещо ориенталско.
— Ти кой си? — попита детето.
— Казвам се Лойд. А ти?
— Валтер — отговори момченцето. После изтопурка навън и Лойд го чу да съобщава на някого: — Този мъж говори смешно!
„Толкова по въпроса за произношението ми“, рече си Лойд.
После чу гласа на жена на средна възраст.
— Не прави такива забележки! Невъзпитано е.
— Съжалявам, бабо.
После в салона влезе Мод.
Лойд бе потресен при вида й. Мод беше на не повече от петдесет и пет години, ала изглеждаше на седемдесет. Косите й бяха сиви, лицето — изпито, а синята й копринена рокля беше извехтяла. Мод целуна Лойд по бузите със съсухрените си устни.
— Лойд Уилямс! Колко се радвам да те видя!
„Това е леля ми“, помисли си Лойд и изпита малко странно чувство. Но Мод не подозираше това; Етел бе опазила тайната си.
След Мод влязоха Карла, която беше неузнаваема, и нейният съпруг. Лойд беше срещнал Карла, когато тя бе твърде зряло за възрастта си единадесетгодишно момиченце. Сега би трябвало да е на двадесет и шест. Въпреки че беше прекалено слаба — като повечето германци — тя беше красива и излъчваше увереност, която изненада Лойд. Нещо в стойката й го наведе на мисълта, че е бременна. От писмата на Мод знаеше, че Карла е омъжена за Вернер, който и днес беше същият очарователен красавец като преди петнадесет години.
Цял час си разказваха преживелици от изминалите години. Фон Улрихови бяха минали през невъобразими ужаси и го признаваха откровено, обаче Лойд остана с впечатлението, че му спестяват най-страшните моменти. Разказа им за Дейзи и малката Ева. През това време дойде едно девойче и попита Карла дали може да отиде на гости у приятелка.