— Това е нашата дъщеря Ребека — обясни Карла на Лойд.
Момичето беше на шестнадесетина години и Лойд заключи, че е осиновена.
— Написа ли си домашните? — попита Карла.
— Ще ги напиша утре сутринта.
— Сега, ако обичаш — твърдо отговори Карла.
— О, мамо!
— Без възражения — отсече Карла. Отново се обърна към Лойд и Ребека излезе от салона.
Разговаряха за кризата. Като градски съветник, Карла беше дълбоко въвлечена в събитията. Беше песимистично настроена относно бъдещето на Берлин. Смяташе, че съветските власти просто ще продължат да морят берлинчани с глад, докато западните съюзници не отстъпят и не предадат града изцяло под техен контрол.
— Нека ти покажа нещо, което може би ще те накара да си промениш мнението — каза Лойд. — Би ли дошла с моята кола?
Мод остана да гледа малкия Валтер, а Карла и Вернер тръгнаха с Лойд. Той каза на шофьора да кара към Темпелхоф, летището в американската зона. Щом стигнаха, Лойд отведе приятелите си до един висок прозорец, откъдето да наблюдават пистата.
Виждаха се дузина самолети Ц-47 Скайтрейн, залепени един подир друг. Някои имаха американската звезда, други — британския диск. Товарните им отделения бяха отворени и до всеки стоеше по един камион. Германски носачи и американски авиатори разтоварваха стоки. Чували брашно, големи тенекии керосин, кашони с медикаменти, дървени каси с хиляди бутилки мляко.
Празните самолети излитаха, а на тяхно място кацаха нови.
— Удивително — продума Карла с овлажнели очи. — Никога не съм виждала подобно нещо.
— Никога не е ставало подобно нещо — отвърна Лойд.
— Могат ли британците и американците да продължат?
— Струва ми се, че трябва да продължим.
— И колко дълго?
— Колкото е необходимо — твърдо рече Лойд.
Така и направиха.
Двадесет и пета глава
1949 година
I
Почти в средата на двадесетия век, на двадесет и девети август 1949 година, Володя Пешков се намираше на платото Устюрт, източно от Каспийско море, в Казахстан. Мястото представляваше камениста пустош, в дълбокия юг на Съветския съюз. Местните номади пасяха козите си почти като в библейско време. Володя подскачаше във военния камион, който се носеше по черния път. Слънцето изгря и освети камъните, пясъка и ниските бодливи храсти. Самотна изпосталяла камила стоеше край пътя и гледаше с неприязън камиона.
В далечината Володя съгледа установката на бомбата, осветена от цяла батарея прожектори.
Зоя и колегите й изработиха първата бомба по плановете, които Володя взе от Вили Фрунце в Санта Фе. Плутониева бомба с имплозия. Имаше и други възможности, но плутониевата бомба успя да задейства два пъти — в Ню Мексико и в Нагасаки. Следователно би трябвало да избухне и днес.
Изпитанието имаше кодово название РДС-1, обаче всички го наричаха „Първа Светкавица“.
Камионът на Володя спря в основата на установката. Володя вдигна поглед и видя група учени горе на платформата. Правеха нещо с оплетените като змии в гнездо кабели, които водеха до детонаторите върху бомбата. Една фигура в син гащеризон се отдели и тръсна русите си коси. Това беше Зоя. Володя усети прилив на гордост. „Ето я моята жена“, рече си той — „първокласен физик и майка на две деца“.
Зоя разговаряше с двама колеги. Бяха сближили глави и спореха за нещо. Володя се надяваше всичко да е наред.
Тази бомба щеше да спаси Сталин.
Всичко останало вървеше зле за Съветския съюз. Западна Европа се оказа решително демократична — боеше се от комунизма заради насилническата тактика на Кремъл и беше подкупена от Плана Маршал. СССР не можа да удържи контрола си дори над Берлин — когато въздушният мост продължи неуморно всеки ден в продължение на почти цяла година, съветските власти се предадоха и отвориха пътищата и железниците. В Източна Европа Сталин съумяваше да поддържа господството си само с брутална сила. Труман беше преизбран за президент и се смяташе за водач на света. Американците трупаха ядрено оръжие и разполагаха бомбардировачи Б-29 във Великобритания, в готовност да превърнат Съветския съюз в радиоактивна пустиня.