основателна, така че тя предпочиташе да носи синьо или зелено. Тя не се
надсмиваше презрително над лукса, защото досега не беше виждала такъв.
Без островърха шапка обаче не можеше да се мине. В една
островърха шапка няма нищо вълшебно, освен че тя показва, че жената
под нея е вещица. Хората обръщат внимание на една островърха шапка.
Но дори и така, хич не е лесно да си вещица в селото, където си
израстнала. Не е просто да си вещица пред хора, които те знаят като „на
Джо Болежков малката” и са те виждали как щъкаш натам-насам само по
ризка, когато си била на две години. Да заминеш някъде помагаше.
Повечето познати на Тифани не са се отдалечавали на повече от десет
мили от мястото, където са се родили, така че ако си била из тайнствени
чужбински места, и ти самата ставаш малко тайнствена. Връщаш се вкъщи
малко по-различна. А една вещица имаше нужда да е различна.
Оказа се, че вещерството е най-вече тежък труд и че е доста оскъдно
откъм магия от фиууу-блещук-блещукащата разновидност. Нямаше
училище, нито пък нещо, което да може да се нарече уроци. Да, но не беше
разумно да опитваш да научиш вещерството сама, особено пък ако имаш
вродена дарба. Объркаш ли го, и само за седмица от невежа ставаш на
изкикотила...
Като се замислиш, цялата работа беше в изкикотването. Макар че за
това не се приказваше. Вещиците обичаха да казват примерно: „Няма как
да прекалиш със старостта, кльощавината и брадавиците”, кикотенето
11
обаче никога не го споменаваха. Не беше прието това. Обаче бдяха за него
непрекъснато.
Твърде лесно беше да изкикотиш. Повечето вещици живееха сам
самички (може и с някоя котка) и можеше да минат седмици без да зърнат
друга вещица. Във времената, когато хората мразеха вещиците, често ги
обвиняваха, че си говорят с котките. Разбира се, че си говориха с котките.
Седмици наред без разумен събеседник по теми не включващи едър рогат
добитък, и ще проговориш и със стената. Което си беше ранен признак на
изкикотване.
„Кикотенето” за една вещица не значеше просто гаден смях.
Значеше, че откачаш. Значеше, че губиш представата, кое как е. Значеше, че самотата, тежкият труд, отговорността и проблемите на другите хора те
подлудяват малко по малко, всеки път по толкова малко, че надали може
да се забележи, докато накрая не сметнеш, че е нормално да спреш да се
миеш и да носиш чайник вместо шапка. Значеше, че почваш да си мислиш, че фактът, че знаеш повече от всички останали в селото значи, че си по-
добра от тях. Значеше да смяташ, че може да се преговаря по въпроса, кое
е правда, а кое кривда. И, накрая, значеше, че „се премяташ към мрака”, както казват вещиците. Което беше лош път. И на края на този път са
отровените вретена и къщурките от сладки.
Ходенето на гости беше, за да не стават такива работи. Вещиците
постоянно си гостуваха взаимно, понякога биейки доста дълъг път само за
по някоя чаша чай с корабийка. Донякъде това беше, разбира се, заради
клюките, понеже вещиците обожават клюките, особено ако са повече
вълнуващи, отколкото правдиви. Но най-вече беше за да се наглеждат една
друга.
Днес Тифани отиваше да се види с Баба Вихронрав, която според
повечето вещици (включително според самата Баба) беше най-могъщата
вещица в планините. Всичко минаваше страшно пристойно. Не се казваха
неща като „Не си изкукумявкила още, а?” или „Съвсем не! Здрава съм си
като лудо биле!” Нямаше нужда от такова нещо. Те си знаеха за какво
става дума, така че приказваха за друго. Обаче, като я прихванеше, Баба
Вихронрав можеше да бъде доста мъчна.
Тя си седеше мълчаливо в люлеещия се стол. Някои хора ги бива в
приказките, Баба Вихронрав обаче беше добра в мълчанието. Можеше да
си седи така, докато не се разтвори. И забравяш, че тя е тук. Стаята
ставаше празна.
Това притеснявяше хората. Най-вероятно точно това беше целта.
Тифани обаче също се беше научила на мълчание, от Баба Болежкова, нейната родна баба. А сега се научи, че ако наистина притихнеш, можеш
да станеш почти невидима.
В това Баба Вихронрав беше майсторка.
12
Тифани наричаше тази магия, ако изобщо беше магия, „няма ме тук”.