ЗИМЕН ДУX
АНДИ МАКНАБ
Пак „черна операция". Този път мишената е в Малайзия. Ник Стоун, наемник на английските спецслужби, и партньорката му Сюзан успяват да ликвидират един от водачите на Ал Кайда. Но когато вече кроят планове как ще похарчат хонорара, се оказва, че Ал Кайда все пак е успяла да скрие козовете си. Две групи от терористи-камикадзе подготвят ужасяваща атака едновременно срещу Лондон и Ню Йорк.
Но Ник Стоун вече е бита карта. Терористите са успели да го идентифицират и отвличат Кели, осиновената му дъщеря. Залогът е чудовищен - животът на дъщеря му. Или животът на десетки хиляди невинни хора. Той е притиснат отвсякъде и няма никакъв шанс. Освен един. Да проведе личната си „черна операция". Този път срещу всички, които се изпречат на пътя му - терористи или пък собствените му шефове...
Анди Макнаб е най-титулуваната фигура от английските специални части - SAS. Перфектните бойни действия на патрула, който той води през иракската пустиня в операция „Пустинна буря", са влезли в няколко документални и художествени произведения. След като напуска спецчастите Анди Макнаб написва няколко трилъра, които му завоюват световна известност.
1.
Пенанг, Малайзия Неделя, 20 април, 20,15 часът
Върху грамадния билборд беше изписано на английски, китайски, малайзийски и дори на хинди, че търговците на наркотици се наказват със смърт. А за онези, които сметнеха, че надписът не се отнася за тях, имаше и нарисувано бесило. Онова, което не пишеше никъде, беше, че в Малайзия са съсредоточени най-много терористични подразделения на Ал Кайда след Афганистан и Пакистан, от което на един чуждестранен турист едва ли би му станало по-леко.
Хванах мотоциклетната каска под дясната си ръка и продължих по тесния тротоар. Търговците наоколо размахваха под носа ми евтини сувенири, но жегата и потта толкова ме тормозеха, че не обръщах внимание на нищо около себе си. Знаех, че Сузи ме следва неотлъчно, най-малкото можех безпогрешно да различа английската реч, която струеше от нея и биеше право в ушите ми. Особено сега, когато се опитваше да надвика всички около себе си:
— Хей, Ник, да съм ти казвала, че баща ми е отбил военната си служба тук?
Само преди около час се беше излял проливен дъжд и сега се дишаше тежко. Тесният път през пазара беше задръстен от коли и стари автобуси, а по някой скутер или мотор „Хонда“ от 70-те отчаяно търсеше пролуки между тях. Целият бряг около залива Бату Феринги беше осеян с тропически дървета и с луксозни хотели като „Холидей Ин“, където бяхме отседнали ние, но колкото по-навътре се отиваше, толкова повече ставаха обикновените ламаринени постройки, където местните хора живееха и работеха.
След атентатите в Бали[1], войната в Ирак и епидемията от ТОРС[2] туризмът беше позамрял и малкото останали чужденци бяха единствените евентуални клиенти за амбулантните търговци, които се опитваха да пробутат по някой фалшив „Ролекс“, пиратски компактдиск или пък местни украшения и дървени маски, чиято автентичност знаеха само там, където са ги произвели - вероятно в съседен Китай. Въздухът наоколо се смесваше с дима от малките бензинови генератори, които захранваха с ток щандовете за дюнери и пилета на грил. Лъскави неонови реклами всячески приканваха туристите в кафенетата покрай улицата.
Въпреки че подхвърлих само едно незаинтересувано „не“ на въпроса й, Сузи продължи със семейната история:
- Е, да, изкарал е тук съвсем малко време. Първоначално искал да се запише във флота, но го набутали при готвачите в логистичното подразделение и го изпратили тук.
Правех се, че я слушам, но всъщност не й обръщах внимание. Оформяше се добра ваканция, като изключим непрестанното й пушене цигара след цигара. Спираше, макар и неохотно единствено в хотелската стая, но не за да ми го спести, а заради забраната.
- Задържал се само няколко месеца, след това се чупил. Сигурно му е втръснало да пържи яйца и да мие тигани. Вероятно все още се води ОВС[3] и го издирват като дезертьор, въпреки че вече не е между живите.
Обърнах се и се усмихнах, но тя гледаше надолу, за да не падне в някой от улеите покрай бордюра, в които се оттичаше дъждовната вода. Кестенявата й коса, която стигаше , до раменете, закриваше лицето й, само няколко кичура бяха прилепнали по врата й от потта.
Запознахме се преди няколко месеца в един бар в Лондон, докато седях и си пиех бирата. Когато тя влезе да си поръча питие, аз споменах нещо за нейния акцент, а тя гордо отвърна, че отговаря на класата й. Това я поставяше едно стъпало над онези, за които само бях слушал, няколко стъпала над онези, които уважавах, и мен - някъде в дъното на класацията. Заговорихме се и накрая тя ми даде телефонния си номер.