Сузи остави картата на пода и посегна към една от карнетките с билети. Три или четири вече бяха употребени.
- Значи все пак са си направили огледа. Копелета!
Продължи с бутилките, а аз се огледах наоколо. В незапомнени времена помещението сигурно е било използвано като складова площ на някой от офисите долу. Беше към 15 квадратни метра, без прозорци. Гумените ми обувки оставяха следи от кръв и фекалии по балатума. По пода бяха разхвърляни отломки хоросан, а стари метални шкафове за документи се пречкаха навсякъде из стаята. В един от ъглите бяха разгънати четири съвсем нови спални чувала, цялото място тънеше в боклук, част от който съвсем отскоро.
Тук-там по пода се намираха празни спрейове, с които стените бяха целите изрисувани с яркочервени послания на малайзийски, арабски и китайски, сред които се открояваше по някой плътен отпечатък от ръка. Имаха си дори и Кибла, сочеща на изток.
Хвърлих един поглед на китаеца, който ме нападна, и сега лежеше проснат по очи на пода. Кръвта вече не течеше от раните на главата, но гарвановочервената му коса беше залепнала и лъщеше на светлината на фенера. Едва ли имаше повече от трийсет, беше облечен в дънки, нови маратонки „Найк“ в няколко цвята и тъмносин пуловер.
Стига сме се мотали тук.
- По дяволите горните етажи - ако там имаше някой, досега да е довтасал. Да вземаме бутилките и да се махаме. Хвърли насам един от спалните чували, ако обичаш.
Беше от тези, дето се разкопчават по цялата обиколка и стават като чаршаф. Започнах да изпразвам пластмасовите цилиндри от саковете. После взех специалните бутилки и започнах една по една да ги поставям в спалния чувал, като опитвах леко тапите дали затварят добре. След втората предупредих Сузи:
- Нищо друго няма да пипаме - посочих с пръст дрехите, - включително и телефоните. Ако Мазния засече някакво движение, без да знае, че са у нас, със сигурност ще предприеме действия, като мисли, че сме се издънили. Пък и вече знае всеки, на когото са звънили от тях. Тук сме само за Зимния дух.
Сузи смръщи вежди.
- Като броим и Кингс Лин, убитите стават четирима. Защо тогава чантите са три?
- Щом свършим с бутилките, ще хвърлим пак един поглед. Искам да напусна това място и да се освободя от тези гадости.
Добавих още три бутилки и подадох на Сузи вързопа, който тя постави в единия от спортните сакове. Не след дълго напълнихме и останалите два. Четвърти сак така и не открихме, така че понесохме трите пълни към стълбите. Навън вече се беше заформила прилична буря. Неоновият надпис „Полиция“ светна пред метрото тъкмо когато стигнахме площадката и заслизахме по стълбите.
- И това ако не е късмет.
На Сузи изобщо не й направи впечатление.
- Майната им, просто ще ги заобиколим и ще си влезем в колата.
- Стигнахме обратно в закусвалнята на Джим и свалихме набързо екипите си, които натъпкахме в саковете. Потта вече беше изсъхнала по врата ми, така че единственото, което оставаше, беше да махнем клиновете от номер 297, които прибрах в джоба си. Не си направихме труда да свалим пълнителите от автоматите. Сузи беше достатъчно възбудена, за да й дойде наум, дишаше интензивно през носа си, опитвайки да се успокои.
След като оправихме багажа и аз прибрах браунинга обратно в напоените си от пот дънки, метнах на рамо чантата си и един от саковете със Зимния дух, втория понесох в ръка. Сузи все още не беше свалила гумените ръкавици от ръцете си и с крайчеца на ръкава се опитваше да изтрие отпечатъците по катинара и дръжката. Нямах намерение да я притеснявам. Накрая тя вдигна очи и каза усмихната:
- Чакаме ли някого?
Катинарът и ключът изчезнаха в джоба на ръкава й и тя дръпна маншетите на дрехата си така, че ръкавиците да не личат.
- Не знам ти как си, но аз умирам да се срещна с мистър Никорете[35].
Светнах с фенерчето, за да сваля по-бързо клиновете от вратата, през която влязохме. Хвърлих ги обратно в торбата и загасих светлината.
Сузи седеше зад мен с двете си чанти и когато се убедих, че отвън не се чува нищо друго освен дъжда и вятъра, кимнах и тя дръпна вратата. В коридора нахлу уличната светлина и първото, което чух, беше дъждът, плющящ по тротоара.
От вятъра изведнъж почувствах хлад по плувналата си в пот кожа. За бързане обаче и дума не можеше да става. Наистина не искахме излишно да се заседяваме на място, но не трябваше и да претупваме работата. Ослушах се за стъпки под дъжда, но не долових нищо. По улицата нямаше никой друг освен двама минувачи, които продължиха надолу, свити под сгъваемия си чадър. Беше идеалният момент да тръгваме. Излязох на дъжда с двете си чанти на рамо и третата в ръка, без да изпускам от поглед полицейската будка. Дрехите ми ставаха все по-мокри, а вятърът, който духаше в тях - все по-студен.