А, разбира се, съществуваше и възможността изобщо да не я открия.
Кафенето започна да се пълни с хора и машината на щанда почти не спираше да работи. След като вече имах някакъв план за действие, нещата не изглеждаха толкова трагични.
Поне едно нещо се нареждаше - вектрата си стоеше, където я паркирах, без скоби на колелата. Седнах зад волана и се опитах да си спомня всичко, което ми беше разказвала за живота си. Онова, което спомена за „Блууотър“, изглеждаше като естествена отправна точка да започна търсенето си. Излязох отново от колата и тръгнах към един уличен телефон. Набрах „Справки“ и скоро вече разговарях със служба „Информация“ на „Блууотър“.
- Искам да си напазарувам цял куп неща от магазина ви, а така и не зная къде да го намеря.
Момичето се съвзе доста бързо от учудването си и ме обсипа със стандартния брътвеж, в който рекламата видимо преобладаваше.
- Посещението на търговския ни обект е лесно и удобно за всички клиенти. Комплексът „Блууотър“ се намира на около миля източно от магистрала М25 и на същото разстояние от пътния възел А2-В2. И в двете посоки има ясни указателни табели.
- Значи в Кент, така ли?
- Да, господине. Комплексът разполага с богато снабдени магазини, които предлагат най-широк асортимент стоки. Паркингът...
Несъмнено най-доброто тепърва предстоеше, но не се нуждаех от повече информация. Върнах се в колата и потеглих на изток към „Докландс“ и „Дартфорд кросинг“. Когато мйнавах над устието на Темза, сигурно тленните останки от терористите се носеха отдолу към морето. Погледнах часовника - тъкмо минаваше два. Ами ако не успея да я открия? Явно пак беше време да се самонавия малко. „Просто млъквай и карай!“
Оставаше само да си резервирам място за най-ранния полет до Берлин утре сутринта и дотогава можех да се посветя изцяло на себе си.
Вдясно подминах блестящите от слънцето кули на „Кънеъри Уорф“ и спрях на първия уличен телефон по пътя. Отново набрах номера на „Справки“ и се уведомих за телефона на „Еър Берлин“. Обадих се и попаднах на делови женски глас в слушалката, който ме засипа с повече немска реч, отколкото можех да понеса. Прекъснах я, преди да се е разприказвала.
От кои британски летища са полетите ви до Берлин и какъв е графикът за най-ранния и най-късния ви полет за утре?
Немският веднага отстъпи място на напълно разбираемия за мен английски, който обаче едва ли можех да се надявам някога да овладея до такова съвършенство.
— Първият ни полет за деня е от летище „Станстед“, Лондон, в 7,30 часа и каца на летище „Тегел“, Берлин, в 10,05. Последният от Берлин е в 19,05, летище „Тегел“, пристига в 19,40 на летище „Станстед“, Лондон. Искате ли да ви резервирам място?
- Ако обичате. Само за мен.
Пъхнах ръка в пазвата си и извадих паспорта на името на Ник Стоун, а отсреща любезно ми направиха резервация.
Отново в колата, скоро попаднах на първата указателна табелка, която ме насочи към дясното платно на М25 и моста „Кралица Виктория“. Скоро знаците към „Блууотър“ станаха все по-начесто, точно както си каза момичето по телефона. Де да имаше и някой, който да упътва към „Къща с недостроен парник и кухня с изглед към „Блууотър“.
Доколкото виждах оттук, комплексът представляваше огромно пространство за паркиране с търговска площ в средата. Наоколо все още се виждаха открити насипи, но районът явно не изоставаше с модернизацията си.
Поогледах щандовете на „Бийн“, „Грийнхайд“ и „Суонскоум“[36], като не пропусках да отбележа всеки минаващ, в случай че шестте числа във фиша ми се наредят и отнякъде изникне Сузи с торба банани и здравословно мюсли в ръка.
Всяка по-голяма строителна компания имаше представителство тук, а Сузи вероятно неведнъж се е възползвала от услугите на „Бовис“[37], затова наобиколих няколко от магазините на фирми в този бизнес. Към всеки от тях водеше самостоятелна алея, която се разклоняваше в някой глух участък с табела от сорта на „Взор към олтара“ или „Градинска пътека“, но без да се вижда нито църква, нито ябълково дърво наоколо. Част от представените къщи бяха толкова нови, че строителните отпадъци по ливадите им все още стояха неприбрани. От една излязоха двама декоратори и аз спрях.
- Някаква идея за пътя към „Бовис“?
По-възрастният запали цигара и се посъветва с по-млад работник, с коса, сресана напред с гел в голям бритон. Двамата се чудиха известно време.
- Ами не знам - каза накрая по-възрастният, като дръпна от цигарата си, - наоколо всички ми изглеждат еднакви.